Постепенно изкривените черти на лицето му застинаха в усмивка, той отиде и седна до домакинята на една кушетка край трапезата. Все още беше на мода при подобни събирания двойките да си поднасят храна, но този заимстван от Изтока жест на великодушие и внимание се бе изродил в еротична игра. Хапките храна се доставяха от допрени до езика пръсти, а често се предлагаха и с устни. Виното се вкусваше уста в уста, а сладкишите се подаваха още по-интимно.
Изгарящ от нетърпение, Райх изтърпя всичко това в очакване на съдбоносната дума на Тейт. Една от задачите пред разузнаването на Тейт беше да открие скривалището на Д’Кортни в къщата. Наблюдаваше как дребният надзъртач обхожда хранещите се гости и наднича, проучва, рови, докато накрая се завърна, поклащайки отрицателно глава, и кимна към Мария Бомонт. Очевидно Мария беше единственият източник на информация, но в момента чувствеността й бе прекалено силно възбудена и трудно можеше да се надзърне в нея. Това беше поредният от сякаш безкрайния низ от кризисни ситуации, с които инстинктът му на убиец трябваше да се справи. Райх се изправи и тръгна към фонтана. Тейт му пресече пътя.
— Какво си намислил, Райх?
— Не е ли ясно? Трябва да й избия от главата онзи хлапак Чървил.
— Как?
— Да не би да има десет начина?
— За бога, Райх, не се доближавай до момчето.
— Махай се от пътя ми! — Райх излъчваше такова ожесточение и решителност, че надзъртачът се отдръпна. Подаде уплашено сигнала за опасност и Райх се помъчи да се овладее. — Зная, че рискувам, но шансовете ми не са съвсем малки, както си мислиш. Първо, още е млад и зелен. Второ, влязъл е без покана и е уплашен. И трето, не вярвам да е пуснал в действие цялата си сила, иначе нямаше да позволи на онзи педи, секретаря, да надзърне в него толкова лесно.
— Умееш ли да контролираш съзнанието си? Можеш ли да мислиш за две неща едновременно?
— Онази песен ми е все в главата, а и толкова проблеми имам, че да мисля само за две неща ще е направо удоволствие. А сега се махай от пътя ми и се опитай да надзърнеш в Мария Бомонт.
Чървил се хранеше сам до фонтана, като правеше неуспешни опити да не се чувства натрапник.
— Пип — каза Райх.
— Поп — каза Чървил.
— Бим — каза Райх.
— Бам — каза Чървил.
Веднъж установил непринудения тон според изискванията на последната мода, Райх седна до момчето я каза:
— Аз съм Бен Райх.
— Гейл Чървил. Искам да кажа… Гейлън. Аз… — Момчето видимо бе впечатлено от името на Райх. Че настава страх и ужас, и задава се…
— Ах, тази проклета песен — промърмори Райх. — Онзи ден я чух и още не мога да си я избия от главата. Мария знае, че сте от неканените, Чървил.
— О, не!
Райх кимна потвърдително. Че настава…
— Да бягам ли?
— Преди да сте откраднали портрета?
— И за това ли знаете? Сигурно има надзъртач в къщата.
— Двама. Секретарите й по светските въпроси. Работата им е да откриват хора като вас.
— А какво да правя с портрета, мистър Райх? Не ми се губят петдесет кредита. Предполагам, знаете какво значи да се обзаложиш. Вие сте комар… искам да кажа финансист.
— Добре че не съм надзъртач. Няма нищо. Не се обиждам. Виждате ли онази арка? Като стигнете до нея, завийте надясно. Ще намерите един кабинет. Стените му са покрити с портрети на Мария, всички инкрустирали със синтетични камъни. Вземете си който искате. Тя изобщо няма да забележи липсата.
Момчето скочи на крака, разсипвайки храната.
— Благодаря, мистър Райх. Някой ден ще ви върна услугата.
— Как?
— Ще се изненадате. Всъщност аз съм… — Момчето се усети и изчерви. — Ще видите, мистър Райх. Пак ви благодаря. — И започна да се промъква през залата към кабинета.
Четири, сър; три, сър; две, сър; едно!
Райх се върна при домакинята.
— Ах ти, мръсен коцкар! — каза тя. — На коя си поднасял хапки? Очите й ще издера.
— На младия Чървил — отговори той. — Попита ме къде държиш портретите си.
— Бен! Да не би да си му казал!
— Разбира се — ухили се Райх. — Тъкмо тръгна натам. После ще си ходи. Знаеш, че ревнувам.
Тя скочи от кушетката и се понесе към кабинета.
— Бам — каза си Райх.
До единайсет часа ритуалът на хранене до такава степен възбуди страстите на компанията, че само тъмнината и усамотението можеха да ги уталожат. Досега Мария Бомонт никога не бе разочаровала гостите си и Райх се надяваше, че и тази вечер няма да ги разочарова. Трябваше да предложи да играят на „Сардина“. И съвсем се увери, когато Тейт се завърна от кабинета с кратки указания къде се намира скритият Д’Кортни.