— Не ми е ясно как не са те разкрили още — прошепна Тейт. — Излъчваш кръвожадност по всички вълни на телепатичния канал. Тук е. Сам. Без прислуга. Само двама телохранители, наети от Мария. Аткинс бе прав. Той е много болен…
— Остави това. Аз ще го излекувам. Къде е?
— Минаваш през западната арка. Завиваш надясно.
Нагоре по стълбите, минаваш по покрития мост в завиваш надясно. Картинната галерия. Вратата между „Похищението на Лукреция“ и „Похищението на сабинянките“…
— Съвсем в стила й.
— Отварящ вратата. Качваш няколко стъпала до едно преддверие. Двамата телохранители са в преддверието. Оттатък е старият апартамент за младоженци, построен от дядо й. Д’Кортни се намира вътре.
— Ей богу, този апартамент пак ще влезе в употреба. Ще го оженя за смъртта. И ще се измъкна, малки ми Гюс. Хич не си мисли, че няма.
Златната мърша започна да прави опити да въдвори тишина. Зачервена и лъснала от пот, Мария бе застанала на осветения в розово подиум между двата фонтана и пляскаше с ръце, за да й обърнат внимание. Влажните й длани се удряха една в друга, а ехото тътнеше в ушите на Райх: Смърт. Смърт. Смърт.
— Мили, мили, мили мои! — провикна се тя. — Тази вечер много, много ще се веселим, И сами ще се погрижим да ни е забавно.
Гостите недоволно зашумяха и един пиянски глас извика:
— Но аз съм само един от туристите!
Сред избухналия смях Мария каза:
— Не бързайте да се разочаровате, любими мои. Ще играем на една чаровна стара игра. И ще я играем на тъмно.
Гостите нададоха радостни възгласи, когато светлините отгоре започнаха да избледняват и гаснат. Подиумът още сияеше и на тази светлина се видя как Мария измъкна някакво оръфано томче. Подаръкът на Райх.
Че настава…
Мария обръщаше бавно страниците, като се взираше в непривичните печатни букви.
Страх и ужас…
— Тази игра — извика Мария — се нарича „Сардина“. Не е ли просто прелестно?
Налапа стръвта. Хвана се на въдицата. След три минути ще бъда невидим.
Райх опипа джобовете си. Пистолета. Капсулата с йонизатора. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.
— Избира се един от участниците — започна да чете Мария, — който да започне играта. Това ще съм аз. Изгасват се всички лампи и той се скрива някъде в къщата. — Докато Мария разчитате с мъка описанието, огромната зала потъна в непрогледна тъмнина, като изключим самотния розов лъч, който падаше върху подиума. — Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният — той е губещият — остава да броди сам из тъмната къща. — Мария затвори книгата. — И така, мили мои, на нас всички ще ни е жал за губещия, защото ще изтраем тази забавна стара игра но един нов, шармантен начин.
И докато и последната светлина на подиума бавно гаснеше, Мария съблече роклята си и откри удивителното си голо тяло — истинско чудо на пневматичната хирургия.
— Ето така ще играем на „Сардина“! — извика тя.
Последната светлина премигна и изчезна. Залата избухна в ликуващ смях и аплодисменти, последвани от многогласното шумолене на търкащи се о кожа дрехи. От време на време се чуваше шум на съдрано, след това приглушени възгласи и пак смях.
Най-сетне Райх беше невидим. Разполагаше с половин час, за да се промъкне на горния етаж, да открие и убие Д’Кортни, и отново да се върне при играещите. Тейт щеше да се погрижи двамата секретари надзъртачи да не му се изпречат на пътя. Успехът му беше гарантиран. Всичко беше предвидил, с изключение на онзи младок Чървил. Но този риск трябваше да поеме.
Прекоси залата и попадна сред някакви тела при западната арка. След това мина през концертната зала, зави надясно и потърси пипнешком стълбището.
На дъното на стълбището бе принуден да се покатери през истинска бариера от тела, които като с пипала на октопод се опитаха да го притеглят към себе си. Изкачи стълбището — седемнайсет безкрайни стъпала, и тръгна слепешката по покрития проход, който представляваше тапициран с велур тунел. Изведнъж една жена го сграбчи и притисна към себе си.
— Здравей, Сардинке — прошепна тя в ухото му. След това голата й кожа усети дрехите му. — Ауууу! — възкликна тя, когато се докосна до твърдите очертания на пистолета във вътрешния му джоб. — Какво е това? — Той я плесна през ръцете. — Дай по-живо, Сардинке! — изкикоти се тя. — Излез от консервата.
Измъкна се от нея и си удари носа в задънения край на тунела. Зави надясно, отвори една врата и се озова в сводеста галерия, дълга повече от петнайсет метра. И тук лампите бяха изгасени, но луминесцентните картини, огрени от ултравиолетови прожектори, изпълваха галерията със зловеща светлина. Нямаше никой в нея.