Между разярената Лукреция и цяла орда сабинянки се виждаше вградена в стената врата от полиран бронз. Райх извади от задния си джоб йонизатора на родопсина и се опита да закрепи малкото медно кубче между нокътя на палеца и показалеца си. Ръцете му силно се тресяха. Кипеше от ярост и омраза и жаждата за кръв рисуваше във въображението му картина след картина на гърчещия се в мъки Д’Кортни.
— Бог ми е свидетел — извика той, — че той би постъпил по същия начин с мен. Аз се боря за оцеляването си. — Започна да се моли и с фанатично суеверие повтаряше молитвите си трикратно и деветократно. — Не ме изоставяй, господи. И днес, и утре, и вчера. Не ме изоставяй! Не ме изоставяй! Не ме изоставяй!
Пръстите му спряха да треперят. Закрепи капсулата с йонизатора, после отвори рязко бронзовата врата, зад която се виждаха деветте стъпала, водещи до преддверието. Райх чукна с палец медното кубче, сякаш се опитваше да запрати монета към луната. Когато капсулата полетя към преддверието, Райх извърна очи. Тя избухна със студено-морав блясък. Райх скочи нагоре по стъпалата като тигър. Взривът бе заварил двамата телохранители седнали на пейката. Лицата им бяха отпуснати, зрението им бе парализирано, чувството за време — изчезнало.
Ако някой влезеше и откриеше телохранителите, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Ако телохранителите се окопитеха, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Каквото и да се случеше, бе поел риска за Унищожението. Като остави зад гърба си и последните остатъци от разум. Райх отвори украсената със скъпоценни камъни врата и влезе в апартамента за младоженци.
5.
Райх се озова в една сферична стая, обзаведена да изглежда като сърцевината на гигантска орхидея. Стените представляваха извити венчелистчета на орхидея, подът — златистата чашка на цвета. Столовете, масите и кушетките бяха светловиолетови и златисти като орхидея. Но стаята бе запусната. Венчелистчетата бяха повяхнали и се лющеха, настланият със златисти плочки под беше много стар, а мозайката напукана. На леглото лежеше възрастен мъж, посърнал и спаружен като изтръгнат бурен. Беше Д’Кортни, проснат като мъртвец.
Райх затръшна ядно вратата.
— Да не си умрял вече, мръснико! — избухна той. — Не може да си умрял!
Повяхналият мъж се сепна и отвори очи, след това се изправи с мъка от леглото. На лицето му се появи усмивка.
— Още си жив! — тържествуващо извика Райх.
Д’Кортни пристъпи към Райх, усмихнат, с ръце протегнати напред, сякаш посрещаше блудния си син. Отново разтревожен. Райх изръмжа:
— Да не си глух?
Старецът поклати глава.
— Значи говориш английски! — изрева Райх. — Чуваш ме. Разбираш какво ти говоря. Аз съм Райх. Бен Райх от „Монарх“.
Д’Кортни кимна, като продължаваше да се усмихва. Устните му се движеха, без да издават звук. В очите му изненадващо заблестяха сълзи.
— Какво ти става, по дяволите? Аз съм Бен Райх. Бен Райх! Позна ли ме? Отговори ми!
Д’Кортни поклати глава и посочи гърлото си. Устните му отново се раздвижиха. Дочуха се хрипливи звуци, а след това и думи, едва доловими думи, ефирни като прашен.
— Бен… Скъпи Бен… Толкова отдавна чакам. Сега… Не мога да говоря. Гърлото ми… Не мога да говоря.
Отново се опита да го прегърне.
— Уффф! Не ме докосвай, идиот ненормален — наежен. Райх направи един кръг около Д’Кортни, като див звяр, настръхнал, с бушуваща в кръвта му стръв да убива.
От устата на Д’Кортни се отрониха думите:
— Скъпи Бен…
— Ти знаеш защо съм тук. Какво се опитваш да постигнеш? В любов ли ми се обясняваш? — Райх се изсмя. — Я го виж ти, хитрия му дърт сводник. Иска ти се да омекна, че да ме схрускаш, нали? — Замахна с ръка. От плесницата старецът залитна назад и се стовари в един стол с формата на орхидея, който приличаше на рана. — Чуй ме добре! — Райх направи крачка към Д’Кортни и застана над него. Започна да крещи несвързано. — Тази разплата се подклажда от години. И сега искаш да ме ограбиш с целувката на Юда. И убиецът ли обръща другата си страна? Ако е така, прегърни ме, братко мой убиец. Целуни смъртта! Научи смъртта на обич. Проповядвай набожност и свян, кръв и… Не. Почакай. Аз… — Изведнъж млъкна и разтърси глава, подобно на бик, опитващ се да се освободи от влудяващия го оглавник.
— Бен — прошепна Д’Кортни ужасено. — Чуй ме, Бен…
— От десет години се мъчиш да ми прережеш гърлото. А имаше място и за двама ни. И за „Монарх“, и за „Д’Кортни“, Колкото искаш място във времето и пространството. Но ти искаше кръвта ми, нали? Сърцето ми? Червата ми в мръсните си ръце. Човекът без лице!