Д’Кортни поклати глава озадачено.
— Не, Бен. Не…
— Не ме наричай Бен. Да не съм ти приятел. Миналата седмица ти дадох един последен шанс да си уредим отношенията. Аз, Бен Райх. Молих за мир. Сливане. Молих като хленчеща жена. Баща ми щеше да ме заплюе, ако беше жив. Всеки един от храбрите ми предци би ме очернил с презрение. Но аз помолих за мир, нали? А? Нали? — Райх сръга Д’Кортни свирепо. — Отговори ми!
Лицето на Д’Кортни бе побеляло и недоумяващо. Накрая прошепна:
— Да. Предложи… Аз приех.
— Какво направи?
— Приех. Толкова години чаках. Приех.
— Приел си?
Д’Кортни кимна. Устните му оформиха буквите: „WWHG“.
— Какво? WWHG? Приема се?
Възрастният мъж отново кимна. Райх се изсмя гръмогласпо.
— Мен ли се опитваш да измамиш, некадърен стар лъжец? Това е отказ. Неприемане. Отхвърляне. Война.
— Не, Бен. Не…
Райх се наведе и грубо вдигна Д’Кортни на крака. Старецът беше слаб и немощен, но ръцете го заболяха от тежестта му, а допирът до старата кожа опари пръстите му.
— Значи война, така ли? Смърт?
Д’Кортни поклати глава и се опита да му каже нещо със знаци.
— Няма сливане. Няма мир. Смърт. Това ли избираш, а?
— Бен… Не.
— Предаваш ли се?
— Да — прошепна Д’Кортни. — Да, Бен, Да.
— Лъжеш. Непохватен стар лъжец. — Райх се изсмя. — Но си много опасен. Забелязах го. Защитна мимикрия. Това ти е номерът. Правиш се на идиот и като ти се открие сгоден момент, ни вкарваш в клопката. Но при мен няма да мине. Никога.
— Аз не съм… твой враг, Бен.
— Не си — изсъска Райх. — Не си, защото си мъртъв. Мъртъв си, откакто влязох в тази орхидеена гробница. Човече без лице! Чуваш ли ме да викам за последен път? С тебе е свършено! Завинаги!
Райх измъкна пистолета от вътрешния си джоб. Докосна лостчето и той се разтвори като червено стоманено цвете. При вида на оръжието Д’Кортни едва чуто простена. Отдръпна се ужасен назад. Райх го сграбчи и стисна здраво. Д’Кортни се заизвива в ръцете на Райх, с изписана на лицето му молба и изцъклени влажни очи. Райх премести ръката си върху тънкия врат на Д’Кортни и натисна главата му към себе си. За да постигне смъртоносното въздействие, трябваше да стреля в отворената му уста.
В същия миг едно от венчелистчетата на орхидеята се разтвори и едно полуоблечено момиче се втурна в стаята. Изненадан, Райх видя коридора зад нея и отворената врата на спалнята в дъното; и самото момиче — голо под набързо навлечения халат от полупрозрачна коприна, с разпилени руси коси и с широко отворени от страх черни очи… Ослепителна като светкавица дивна красота.
— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!
Затича се към Д’Кортни. Райх се извърна, за да застане между тях, като продължаваше да стиска стареца в ръцете си. Девойката се спря, отдръпна се и с писък се стрелна вляво от Райх. Райх се завъртя и замахна яростно с камата. Тя отбягна удара, но бе принудена да отстъпи зад леглото. Райх завря върха на камата между зъбите на стареца и насила отвори челюстите му.
— Не! — извика тя. — Не! За бога! Татко!
Препъвайки се, тя заобиколи леглото и отново се затича към баща си. Райх натика дулото на пистолета в устата на Д’Кортни и натисна спусъка. Чу се приглушен гръм и от главата на Д’Кортни изригна струя кръв. Райх остави тялото му да се свлече на земята и скочи към момичето. Хвана го, но то продължи да се бори и крещи.
Сега и Райх, и момичето крещяха заедно. Райх се тресеше, обзет от конвулсивни спазми, и това го принуди да пусне момичето. Момичето залитна и падна на колене, и запълзя към мъртвото тяло. Застена от болка, когато изтръгна пистолета от устата, където все още стърчеше. После се наведе над потръпващото тяло, безмълвна, неподвижна, втренчила поглед в бледото като восък лице.
Райх си пое с мъка дъх и болезнено удари юмруците си един в друг. Когато бученето в ушите му заглъхна, се втурна към момичето, като се опита да подреди мислите си и внесе мигновени корекции в своя план. Изобщо не бе предвидил да има свидетел. Никой не бе споменал, че има дъщеря. Дяволите да го вземат Тейт! Сега трябваше да убие момичето. Той…
То се обърна и го стрелна с поглед, изпълнен с ужас. И отново същия, бърз като светкавица кадър: руси коси, тъмни очи, тъмни вежди, дивна красота. Момичето скочи на крака, измъкна се от влажните му ръце, изтича до украсената със скъпоценни камъни врата, отвори я и избяга в преддверието. Докато вратата бавно се затваряше, Райх успя да зърне телохранителите, които все още седяха отпуснати върху пейката, и момичето, което безшумно тичаше надолу по стълбите с пистолета в ръка… с Унищожението в ръка.