Райх се опомни. Замръзналата кръв отново започна да пулсира в жилите му. С три скока стигна до вратата, мина през нея и се понесе надолу към картинната галерия. Беше празна, но вратата към тунела тъкмо се затваряше. И все още никакъв звук, никакъв вик за помощ. Колко време щеше да мине, докато огласи къщата с писъците си?
Прекоси бързо галерията и влезе в тунела. Беше тъмно като в рог. Препъвайки се, достигна горния край на стълбите, които водеха към концертната зала, и отново се спря. Все още никакъв звук, никакъв вик за помощ.
Тръгна надолу по стълбите. Мъртвата тишина и мракът бяха ужасяващи. Защо не крещеше? Къде беше? Райх пое към западната арка и по кроткия ромон на фонтана разбра, че се намира пред главната зала. Къде беше момичето? Къде беше, сред всичката тази непрогледна тишина? И пистолетът! Боже господи! Този зловещ пистолет!
Някой го докосна по рамото. Райх подскочи от уплаха.
Тейт прошепна:
— Тук съм. Отне ти точно…
— Кучи сине! — избухна Райх. — Той имал дъщеря! Защо не ми…
— Млъкни! — сряза го Тейт. — Чакай да надзърна. — След петнайсетсекундно парещо мълчание започна да трепери. С ужасен глас простена: — Боже мой! О, боже мой…
Ужасът му подейства като катализатор. Райх си възвърна самообладанието. Отново започна да разсъждава.
— Престани! — изръмжа той. — Това все още не означава Унищожение.
— И нея ще трябва да убиеш, Райх. Ще трябва…
— Стига. Намери я първо. Претърси цялата къща. От мен узна мисловната й схема. Открий я. Ще чакам до фонтана. Бегом!
Бутна Тейт и се отправи с несигурни крачки към фонтана. Като стигна до ясписовия бордюр, се наведе и наплиска горещото си лице. С бургундско вино. Избърса лицето си, без да обръща внимание на приглушените звуци, които долитаха от другия край на басейна. Очевидно и друг или друга се къпеха във вино.
Прецени набързо ситуацията. Момичето трябваше да бъде открито и убито. Ако все още носеше пистолета, когато Тейт я намери, щеше да използва пистолета. А ако не го носеше? Тогава какво? Да я удуши? Не… Фонтана. Беше гола под копринения си халат. Нямаше да е трудно да я съблече. Щяха да я намерят удавена във фонтана… просто една гостенка, която твърде дълго се е къпала във виното. Но трябваше да стане бързо… бързо… бързо… Преди да свърши тази проклета игра на „Сардина“, Къде беше Тейт? Къде беше момичето?
От тъмнината изникна клатушкащата се фигура на Тейт. Дъхът му свистеше.
— Е?
— Няма я.
— За толкова кратко време и въшка не би могъл да откриеш. Ако се опитваш да ме измамиш…
— Защо да те мамя? И аз съм в същия кюп като тебе. Казвам ти, че няма в къщата подобна мисловна схема. Не е тук.
— Някой забелязал ли я е да излиза?
— Не.
— Господи! Значи е извън къщата!
— По-добре и ние да изчезваме.
— Да, но не можем да избягаме. Веднъж измъкнем ли се оттук, разполагаме с цяла нощ, за да я открием, но трябва да си тръгнем така, сякаш нищо не е станало. Къде е Златната мърша?
— В киносалона.
— Филм ли гледа?
— Не. Още играят на „Сардина“. Натъпкали са се там като риби в консерва. Сигурно сме единствените навън.
— Бродим сами из тъмната къща, а? Да вървим.
Сграбчи треперещия лакът на Тейт и го поведе към кинозалата. Още докато вървяха, започна жално да вика:
— Хей… Къде сте? Мария! Ма-ри-яааа! Къде сте?
Тейт захълца истерично. Райх го разтърси грубо.
— Стегни се! След пет минути сме навън. Тогава трепери колкото искаш.
— Но ако стане нещо, няма да можем да се измъкнем оттам и няма да хванем момичето. Ще…
— Ще се измъкнем. Спомни си азбуката на успеха, Гюс. Дързост, смелост и самоувереност.
Райх бутна вратата на кинозалата. И тук беше тъмно, но горещо от многото тела.
— Хей — провикна се той. — Къде сте? Сам-самичък съм.
Никакъв отговор.
— Мария, сам-самичък съм в тъмнината.
Приглушено бърборене, последвано от буен смях.
— Скъпи, скъпи, скъпи! — извика Мария. — Толкова интересни неща изпусна, горкичкият.
— Мария, къде си? Дошъл съм да ти кажа лека нощ.
— О, не искам да си тръгваш.
— Съжалявам, мила. Стана късно. Утре трябва да измамя един приятел. Къде си, Мария?
— Качи се на сцената, скъпи.
Райх тръгна по пътеката между редовете, напипа стъпалата и се качи на сцената. Усети хладните очертания на прожекционния глобус зад гърба си. Един глас извика:
— Готово. Хванахме го. Запалете осветлението!
Бяла светлина заля глобуса и ослепи Райх. Гостите, насядали но креслата около сцената, нададоха радостни викове, след това разочаровано го освиркаха.
— О, Бен, мошеник такъв — изквича Мария. — Ти си още облечен. Не е честно. Всички други пристигаха божествено голички.