— Отвратителна история!
Пауъл погледна към трупа на Д’Кортни.
— Самоубийство? — попита той сепнато. Винаги беше груб с Де Сантис, който се чувстваше неловко, когато към него се отнасяха приятелски.
— Тц! Изключено. Липсва оръжие.
— С какво е убит?
— Не знаем.
— Още не знаете? Имахте три часа?
— Не знаем! — избухна Де Сантис. — Затова казвам, че е отвратителна история.
— Ами в главата му има дупка, през която можеш да си провреш ръката.
— Да, да, да, зная. Входна рана над мъжеца. Изходна под фонтанелата. Смъртта е настъпила моментално. Но от какво е причинена раната? Какво е пробило дупката в черепа? Хайде, задавай ми въпроси.
— Твърди лъчи?
— Няма изгаряния.
— Кристализация?
— Няма следи от замръзване.
— Нитроизпарител?
— Няма амонячни наслагвания.
— Киселина?
— Раната е прекалено голяма. Струйката киселина пробива съвсем малка дупка, но не може да разбие цялата задна част на черепа.
— Остър предмет?
— Имаш предвид кама или нож?
— Нещо подобно.
— Изключено. Имаш ли представа каква сила е нужна, за да се пробие черепът? Направо е невъзможно.
— Ами… Сякаш изчерпах всички видове пробивни оръжия. Не, почакай. Да не е огнестрелно оръжие?
— Това пък какво е?
— Древна система оръжия, изстрелващи куршуми с експлозиви. Шумни и миризливи.
— И това не е.
— Защо?
— Защо? — Де Саятис се изхрачи. — Защото няма никакъв куршум. Нито в раната, нито в стаята. Никъде.
— Дявол да го вземе!
— Съгласен съм.
— Изобщо имаш ли нещо за мен? Каквото и да е?
— Да. Дъвчел е бонбон, преди да умре. Намерих мъничко желатин в устата му… и едно малко парченце от обикновена обвивка за бонбони.
— И?
— В апартамента няма никакви бонбони.
— Може да ги е изял всичките.
— Няма бонбони в стомаха му. Пък и не би седнал да яде бонбони с това гърло.
— Защо?
— Психогенен рак. В напреднал стадий. Не е могъл да говори, камо ли да яде разни боклуци.
— Да го вземат мътните! Трябва да го намерим това оръжие… каквото и да е то.
Пауъл прелисти докладите от огледа, погледна бледата като восък фигура на мъртвеца и засвирука някаква завъртяна мелодия. Спомни си, че веднъж беше слушал една аудиокнига за еспер, който можел да надзърта в мъртъвци — нещо като древния миг, според който е възможно да се фотографира ретината на окото на мъртвец. Де да беше така.
— Какво да се прави — въздъхна накрая той. — С мотива ни прецакаха. И с начина ни прецакаха. Дано поне около обстоятелствата, при които е извършено убийството, открием нещо. Иначе никога няма да уличим Райх.
— Кой Райх? Бен Райх ли? Какво искаш да кажеш?
— Най-много се безпокоя за Гюс Тейт — измърмори Пауъл. — Ако е замесен в тази история… Какво? Райх ли? Той е убиецът, Де Сантис. Успях да изпързалям Джо Куортърмейн, докато бяхме в кабинета на Мария Бомонт. Райх се изтърва. Изиграх една комедия, тъй че да отвлека вниманието на Джо, и надзърнах, за да се уверя. Това е неофициално, разбира се, но научих достатъчно, за да се убедя, че Райх е човекът, когото търсим.
— Всемогъщи боже! — възкликна Де Сантис.
— Но това е съвсем недостатъчно, за да убедим съда. Тъй че сме много далеч от Унищожението. Много, много далеч.
Пауъл се сбогува мрачно с шефа на лабораторията, мина през преддверието и слезе долу във временния щаб в картинната галерия. „А ми е симпатичен“, каза си той.
В картинната галерия, определена за временен щаб, се проведе кратко съвещание между Пауъл и Бек. Безмълвният диалог, протекъл в типичното за телепатичен разговор светкавично темпо, продължи точно трийсет секунди:
И така, Джакс, Райх е нашият
кандидат за Унищожение.
Успях да го издебна и тайничко
надзърнах в него, докато
бяхме в кабинета. Просто
да се уверя.
Бен е нашият човек.
— Никога няма да можеш да
го докажеш, Линк.
Телохранителите могат
ли да помогнат?
Изключено. Губи им се цял
час. Де Сантис казва, че родопсинът в
ретината е бил засегнат.
Светлочувствителният пигмент… това, с
което виждаме. Що се отнася
до телохранителите, те са си били на
поста и не са и мигвали. Според тях
нищо не се е случило до нахлуването
на тълпата и крясъците на Мария за
това, че са заспали по време на работа,