— За бога, Бен. Каквото поискаш. Само ми кажи.
— Това исках да чуя.
— Какво искаш?
— Всичко. Безпрекословно подчинение. Това е цената. Готов ли си да я платиш?
— Да, Бен. Ще я платя.
— Освен това искам и Кено Куизард.
— Не можеш да го искаш, Бен. На него не може да се разчита. Никой нищо не може да измъкне от Куизард.
— Уреди ми среща с него. На старото място. По същото време. Както някога, нали, Джери? Само че този път краят ще е щастлив.
Във фоайето на Института на Съюза на есперите се бе събрала обичайната пъстра тълпа, когато Линкълн Пауъл влезе. Стотици хора, млади и стари, мъже и жени, бедни и богати, изпълнени с оптимизъм, всеки един дошъл с надеждата, че притежава онова магическо качество, което би могло да превърне живота му в сбъдната мечта, не подозирайки дори каква огромна отговорност е да си надарен. Наивността на тези мечти винаги предизвикваше усмивка у Пауъл. Научи се да четеш мисли и ще направиш големия удар на борсата… (Законът на Съюза забраняваше на надзъртачите борсовите спекулации и комара.) Научи се да четеш мисли и ще знаеш отговорите на всички изпитни въпроси… (Това беше един ученик, който дори не подозираше, че изпитните комисии наемаха квестори надзъртачи, за да предотвратят тъкмо такъв вид преписване.) Научи се да четеш мисли и ще знаеш какво мислят за тебе хората в действителност… Научи се да четеш мисли, за да знаеш кои момичета са ти навити… Научи се да четеш мисли и ще се чувстваш като цар…
В приемната секретарката отегчено предаде във възможно най-широкия телепатичен обхват: Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво, на която пише САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво, на която пише САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ…
На една млада дама от висшето общество с чекова книжка в ръка в момента казваше:
— Не, мадам. Съюзът не взема такса за обучение. Излишно е да предлагате пари. Моля ви, мадам, върнете се вкъщи. Нищо не можем да направим за вас.
Глуха за основния тест на Съюза, жената й обърна гневно гръб. На нейно място застана ученикът.
Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво…
Изведнъж един млад негър се отдели от опашката, погледна нерешително към секретарката и после се отправи към вратата с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ, Отвори я и влезе. Пауъл изпита вълнение. Латентни еспери се появяваха съвсем рядко. Имаше късмет, че пристигна точно в този момент.
Кимна с глава на секретарката и последва латентния. Вътре двама служители на Съюза възторжено се ръкуваха с изненадания човек и го потупваха по гърба. Пауъл се присъедини към тях и също изказа своите поздравления. Денят, в който се откриваше нов еспер, беше щастлив за Съюза.
Пауъл продължи надолу по коридора към кабинета на президента. Мина край детската градина, където група от трийсет деца и десет възрастни ученици преплитаха говор и мисли в една ужасно безформена неразбория. Наставникът им търпеливо предаваше:
Мислете, ученици. Мислете. Нямате нужда от думи. Мислете. Не забравяйте да потиснете говорния си рефлекс. Повторете след мен първото правило…
— Изключи ларинкса — издекламира класът.
Пауъл потрепера и продължи нататък. На стената срещу детската градина стоеше златна плоча, върху която бяха гравирани свещените думи на Обета на есперите:
Ще почитам като свой родител оногова, който ме научи на това Изкуство. Ще деля с него имота си и ще му отдам потребното, ако изпадне в нужда. Потомците му ще зачитам като същи братя и ще ги уча на това Изкуство с наставления и напътствия, а също и с другите способи на обучението. И ще посвещавам в това Изкуство всички хора.
Наученото от мен ще използвам за благото на човеците, съобразно с моите способности и съвест, а не за да причинявам зло или вреда. Никому не ще внуша престъпна мисъл, дори да ми бъде поискано.
В чието и съзнание да вляза, то ще е за доброто на човека, възпирайки всяко злоумишлие и поквара. Каквато и мисъл да прозра или подочуя в съзнанието на човека, ако не бива да се разгласява, то аз ще я затая в себе си, считайки тези неща за свята тайна.
В лекционната зала група еспери III степен усърдно плетяха мисли в несложни кошничарски плетки, докато коментираха последните новини. Сред тях имаше и един дванайсетгодишен малчуган, който отдавна е трябвало да стане II степен. Той разнообразяваше скучния разговор със зигзагообразни импровизации, като всяка смяна на посоката маркираше с изговорена на глас дума. Думите бяха римувани и представляваха язвителни забележки по адрес на говорещите. Беше и забавно, и изключително зряло за възрастта му.