— Искат страшно много.
— Имам страшно много пари.
— Да ти се намират сто хилядарки?
— Сто хиляди. Така ли? Имаш ги.
— Майко мила… — Чърч подскочи като ужилен и се втренчи в Райх. — Сто хиляди?
— Решавай, Джери — изръмжа Райх. — Пари ли искаш, или възстановяване?
— Почти си струва… Не. Да не съм полудял? Избирам възстановяването.
— Тогава си обърши лигите! — Райх се обърна към Куизард. — Разбираме се за сто хиляди.
— В златни пари?
— Ами какви други? Сега, държиш ли първо да получиш парите, или можем веднага да започнем работа?
— О, Райх, за бога! — запротестира Куизард.
— Я стига! — сопна се Райх. — Знам те, Кено. Мислиш си, че можеш да разбереш какво искам, а после да се опиташ да получиш по-висока цена. Искам още сега да решиш. Затова те оставих сам да си определиш цената.
— Дааа — каза Куизард бавно. — Това ми мина през ума, Райх. — Усмихна се и млечнобелите му очи потънаха сред гънките кожа. — И още ми е в ума.
— Тогава веднага ще ти кажа кой би купил от теб. Един човек на име Линкълн Пауъл. Бедата е, че не зная колко би платил…
— Колкото и да е, не го искам — изохка Куизард.
— Или аз, или Пауъл, Кено. Това сме участниците в търга. Аз ти предложих цена. Все още чакам отговора ти.
— Приемам — отговори Куизард.
— Добре — каза Райх, — чуй тогава. Ето първата ти задача. Искам да ми намериш едно момиче. Казва се Барбара Д’Кортни.
— Аа, убийството — поклати глава Куизард. — Така си и мислех.
— Нещо против?
Прехвърли звънтящите златни монети от едната ръка в другата и поклати глава отрицателно.
— Трябва ми това момиче. Снощи изхвърча от Бомонт Хаус и никой не знае къде е кацнало. Трябва да го намеря, Кено. Трябва да го намеря, преди полицията да стигне до него.
Куизард кимна.
— На около двайсет и пет години е. Около един и шейсет и пет висока. Към петдесет и пет килограма. Добре оформена. С тънък кръст. Дълги крака…
Дебелите устни се усмихнаха хищно. Мъртвите бели очи лъснаха.
— Златиста коса. Черни очи. Сърцевидно лице. Сочни устни и малко орлов нос… Има характерно лице. Веднага ти се набива в очите. Пронизва те като електрически ток.
— Дрехи?
— Когато я видях, беше облечена в копринен халат. Бял като скреж, полупрозрачен… като замръзнал прозорец. Без обувки, без чорапи, без шапка. Никакви бижута. Беше като смахната… Достатъчно откачила, за да изскочи на улицата и да изчезне. Трябва ми това момиче. — Нещо накара Райх да добави: — И ми трябва недокоснато. Ясно!
— С тая външност? Имай милост, Райх. — Куизард облиза дебелите си устни. — Нямаш шанс. Пък и момичето…
— Затова ти давам сто хилядарки. Шансовете ми са добри, ако го откриеш достатъчно бързо.
— Може да се наложи да намажа някоя и друга ръка.
— Действай! Претърси всеки бардак в града, всеки вертеп, всяка долнопробна кръчма, всяко свърталище. Предай на твоите хора какво искам. Готов съм да платя. И никакъв шум. Просто ми намери момичето. Ясно?
Куизард кимна, като продължи да подрънква златните монети.
— Ясно.
Изведнъж Райх се пресегна през масата и нанесе саблен удар по дебелите ръце на Куизард. Монетите звъннаха във въздуха и се разпиляха във всички посоки.
— И никакви мръсни номера — изръмжа Райх със смразяващ глас. — Това момиче ми трябва.
8.
Последваха седем дни на битки.
Една седмица на действия и противодействия, на нападения и контранападения и всичко това на повърхността, докато дълбоко под бушуващите вълни Пауъл и Огъстъс Тейт кръжаха и се дебнеха като безмълвни акули, очакващи началото на истинската война.
Един полицай, сега в цивилни дрехи, вярваше в предимствата на внезапното нападение. Веднъж издебна Мария Бомонт по време на антракта в театъра и пред ужасените й приятели изрева:
— Цялата работа е била нагласена. Била си в комбина с убиеца. Ти си го устроила това убийство. Затуй сте играли на „Сардина“. Хайде, отговаряй!
Златната мърша изпищя и побягна. Докато Рунтавата опашка се опитваше да я настигне, мислите му бяха изцяло и докрай прочетени.
Тейт до Райх: Ченгето каза истината. В неговия отдел вярват, че Мария е съучастничка.
Райх до Тейт: Това е добре. Да я оставим на вълците. Нека ченгетата да си я хванат.
В резултат на това мадам Бомонт беше оставена без защита. Колкото и да е абсурдно, тя взе, че се скри в Кредитната банка, източника на Бомонтовите богатства. Полицаят я откри там след три часа и я подложи на безмилостен разпит в кабинета на началника на отдел „Кредит“, който беше еспер. Ченгето не знаеше, че Линкълн Пауъл се намира пред кабинета и разговаря с началника.