Пристъпваш по повърхността на това езеро. Тя е гладка като огледало. Под повърхността трепти несекващ вихър от пастелни сияния и проблясъци. При всяка стъпка кристалният под издава нежни акорди, пулсиращи като заглъхващите обертонове на бронзова камбана. Дори и при пълен покой подът продължава да припява, откликващ на вибрациите от далечните улици.
Покрай стените на подземието, върху каменни пейки, седят другите кандидати за гадаене, всеки със своята фосфорна свещ в ръка. Като ги види как седят, смълчани от страхопочитание, на човек му се струва, че приличат на светци, сякаш обгърнати с ореол от сиянието на пода. И дори телата им издават небесни звуци, отразили музиката на ангелогласния под. А свещите сияят като звезди в мразовита нощ.
Вливат се в пулсиращата, лъчезарна тишина и седиш смирен, докато най-сетне прозвучи тънкогласна сребърна камбана. Целият под подема ехото и от това необикновено съчетание на светлини и звуци цветовете запламтяват с ярки отблясъци. И в този момент, обляна от водопад от огнени звуци, в подземието влиза Чука Фруд и се насочва към центъра.
„И това, разбира се, е краят на илюзията“ — помисли си Линкълн Пауъл.
Той се взря в плоското лице на Чука — в месестия й нос, в хлътналите очи и безформената уста. Сиянието озаряваше лицето и стегнатото в дрехи тяло, но не можеше да скрие факта, че макар и да не й липсваха амбиции, алчност и находчивост, беше напълно лишена от интуиция и ясновидство.
— А може би е добра артистка — промърмори Пауъл с надежда.
Чука застана в центъра па подземието — досущ като пошло подобие на митичната Медуза — и вдигна ръце, имитирайки широкия заклинателен жест на прорицател.
— Не е — отсъди Пауъл.
— Аз съм тук сред вас — поде Чука с монотонен дрезгав глас, — за да ви помогна да надзърнете в глъбините на сърцата си. Надникнете в сърцата си, вие, дето искате… — Чука се поколеба за миг, но след това продължи: — Вие, дето искате да си отмъстите на мъжа на име Зерлен от Марс… Да спечелите любовта на червенооката жена от Калисто… Да измъкнете и последния кредит на онзи стар и богат чичо в Париж… Да…
Хм, да пукна, ако тази жена не е надзъртачка!
Чука се вцепени. Устата й провисна.
Улавяте мислите ми, нали, Чука Фруд?
Телепатичният отговор дойде уплашен и накъсан. Беше ясно, че природната дарба на Чука Фруд никога не е била школувана.
Къде…? Какво…? Кой… сте вие?
Внимателно, сякаш общуваше с дете III степен, Пауъл й предаде дума по дума:
Име: Линкълн Пауъл. Професия: Полицейски префект. Цел на посещението: Разпит на едно момиче на име Барбара Д’Кортни. Чух, че взема участие във вашия сеанс.
Пауъл й предаде образа на момичето. Имаше нещо трогателно в начина, по който Чука се опита да го възпре.
Излезте… Вън. Вън оттук. Излезте. Излезте вън. Вън…
Защо не сте дошли в Съюза? Защо не сте се свързали с хората като вас?
Излезте вън. Вън оттук. Надзъртач! Излезте вън.
Вие също сте надзъртачка. Защо не сте дошли при нас да ви обучим? На това живот ли му викате? Глупости на търкалета… Да чоплите мозъците на разни лапни-шарани и да се правите, че гадаете. Вие можете да вършите истинска работа, Чука.
За истински пари?
Пауъл потисна надигащото се у него раздразнение. Но това раздразнение не бе предизвикано от Чука. Гневът му бе насочен срещу сляпата сила на еволюцията, която, от една страна, даряваше човека с все по-големи способности, а от друга, не премахваше вродените му пороци, които им пречеха да се изявят.
Ще говорим за това по-късно, Чука. Къде е момичето?
Няма момиче. Няма никакво момиче.
Не се правете на глупачка. Чука. Нека понадзърнем заедно. Например онзи дърт пръч, хлътнал по червенооката… — Пауъл го проучи отгоре-отгоре. — И друг път е идвал. Очаква появата на Барбара Д’Кортни. Тя носи дреха с пайети. Вкарвате я в играта след половин час. Той я харесва. Тя изпада в нещо като транс при музикален съпровод. Роклята й е отворена отпред и това му харесва. Тя…
Той е луд. Аз никога…
Ами жената, която е била измамена от мъжа на име Зерлен? Тя често идва да види момичето. Вярва му. Чака го. Къде е момичето, Чука?
Не!