Нямаше никакво съмнение, че Пауъл бе постигнал това на телепатично ниво, и за пръв път, откакто започна войната между тях. Райх изпита страх от Пауъл… чисто физически страх. Отново насочи разрушителя, този път към главата на Пауъл, когато той тръгна към стола.
— Добър вечер, мис Д’Кортни — каза той.
— Сбогом, мистър Пауъл — изръмжа Райх, като се опита да държи треперещата си ръка насочена право в главата на Пауъл.
— Добре ли сте, мис Д’Кортии? — попита Пауъл.
Когато не получи отговор, той се наведе и се вгледа в спокойното й, безизразно лице. Докосна я по ръката и отново попита:
— Добре ли сте, мис Д’Кортни? Мис Д’Кортни! Имате ли нужда от помощ?
При споменаването на думата „помощ“ момичето се облегна рязко назад и се ослуша. После изпружи крака и скочи от стола. Префуча като стрела край Пауъл, изведнъж спря и протегна ръка, сякаш се опитваше да хване дръжката на врата. Натисна дръжката, отвори въображаемата врата и се втурна напред, с разпилени руси коси и широко отворени от страх тъмни очи… Ослепителна като светкавица дивна красота.
— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!
Отново се затича, после се спря и отстъпи назад, сякаш искате да отбегне някого. Стрелна се вляво и направи полукръг, надавайки диви крясъци, с втренчен поглед.
— Не! — извика тя. — Не! За бога! Татко!
Пак се затича, след това спря и започна да се бори с въображаеми ръце, които я стискаха. Гърчеше се и крещеше, очите й все още втренчени, после се смрази и запуши с длани ушите си, сякаш бе чула някакъв ужасен шум. Падна на колене и запълзя по пода, като стенеше от болка. После спря, грабна нещо от пода и остана така, коленичила, със спокойно както преди лице, като на кукла, и мъртво.
Райх с ужас си даде сметка, че знае какво бе сторило момичето — отново бе преживяло смъртта на баща си. Специално заради Пауъл. И ако бе успял да надзърне в нея…
Пауъл се приближи до момичето и го повдигна от пода. Барбара се изправи — грациозна като танцьорка, несмутима като сомнамбул. Надзъртачът постави ръка на рамото й и я поведе към вратата. Райх през цялото време го следваше с дулото на разрушителя, изчаквайки най-удобната позиция за стрелба. Беше невидим. Нищо неподозиращите му врагове бяха под него, лесна мишена за смъртоносния изстрел. Едно натискане на спусъка щеше да му осигури победата. Пауъл отвори вратата, после внезапно завъртя момичето, притисна го до себе си и погледна нагоре. Райх затаи дъх.
— Хайде — извика Пауъл. — Какво чакаш? Един изстрел стига. И за двама ни. Хайде!
Изпитото му лице изразяваше гняв. Дебелите му черни вежди бяха сключени над тъмните му очи. В продължение на половин минута продължи да гледа нагоре към невидимия Райх, изчакващ, предизвикващ го, изпълнен с омраза. Накрая Райх сведе поглед и извърна лице от човека, който не можеше да го види.
Когато Пауъл изведе покорното момиче през вратата и я затвори тихо след себе си, Райх си даде сметка, че е изпуснал от ръцете си шанса да си осигури безопасност. И беше преполовил пътя към Унищожението.
10.
Представете си камера, обективът на която страда от крайна форма на астигматизъм, тъй че е способен да заснима непрекъснато един и същ кадър — онзи, който е станал причина за повредата. Представете си запис на кристал, който е така непоправимо деформиран, че непрекъснато възпроизвежда един и същ реприз — онази кошмарна фраза, която не може да изтрие от паметта си.
— Намира се в състояние на хистерично връщане към един и същ спомен — обясняваше д-р Джиймс от болницата „Кингстън“ на Мери Нойс и Пауъл в гостната на неговия дом. — Реагира на ключовата дума „помощ“ и отново преживява някакво кошмарно преживяване…
— Смъртта на баща й — каза Пауъл.
— О? Разбирам. Освен това страда и от каталепсия.
— Неизлечимо ли е? — попита Мери Нойс. Младият д-р Джиймс беше видимо изненадан и възмутен. Въпреки че не беше надзъртач, той беше един от най-способните млади лекари в болницата „Кингстън“, до фанатизъм отдаден на работата си.
— В днешно време? В наши дни няма нищо неизлечимо, мис Нойс. Единствено физическата смърт е необратима, но и върху това се работи в „Кингстън“. Изследвайки смъртта от симптоматична гледна точка, ние фактически…
— По-късно, докторе — прекъсна го Пауъл. — Да оставим лекциите за друг път. Тази вечер имаме работа. Мога ли да я използвам?