Смъртоносен ли е?
Забрави ли клетвата? Не, разбира се.
А как успя да надзърнеш в Райх през един етаж?
Телепатия. Стаята за воайори не е била снабдена със звукова инсталация. Оставили открити акустични тръби. И тук Райх допусна грешка. Мислите му се предаваха по звукопроводите и ти се кълна, че се надявах да събере кураж да стреля. Такъв силен шок щеше да получи, че щяха да го цитират в учебниците.
Защо не стреля?
Не зная, Мери. Не зная. Мислеше си, че има всички основания да ни убие. Смяташе, че нищо не го заплашва… За неврошока не знае, въпреки че бързото излизане от строя на Куизард го постресна… Просто не можа.
Може би се е уплашил?
Райх не е страхливец. Не се уплаши. Чисто и просто не можа. Не зная защо. Може би следващия път ще е различно. Затова оставих Барбара Д’Кортни вкъщи. Тук ще е в безопасност.
И в „Кингстън“ щеше да е в безопасност.
Но не и за работата, която аз имам да върша.
?
Подробната картина на убийството е заключена в нейната истерия. Трябва да я измъкна оттам… детайл по детайл. Като се добера до нея, с Райх е свършено.
Мери се изправи.
Мери Нойс напуска сцената.
Седни си на мястото, надзъртачке. Защо мислиш, че те повиках? Ще останеш тук с момичето. Не бива да е само. Вие двете можете да спите в спалнята. Аз ще се настаня в кабинета.
Поспри малко, Линк. Много си припрян. Май нещо си притеснен. Я да видим дали няма да се намери някаква пролука към мислите ти?
Слушай…
Не, не може да бъде, мистър Пауъл! — Мери избухна в смях. — Значи това било. Нужна съм ти като компаньонка на момичето. Сякаш сме в деветнайсети век. Векът, към който принадлежиш, Линк. Абсолютно атавистичен.
Отхвърлям това обвинение като чиста лъжа. В изтънчените среди съм известен като напредничав…
И какво още виждам? О, Рицарите на кръглата маса. Сър Галахад Пауъл. А отдолу има някакъв друг образ. Аз…
Изведнъж спря да се смее и пребледня.
Какво изрови?
Забрави го.
О, хайде де.
Забрави го, Линк. И не се опитвай да надзърташ. Щом сам не можеш да стигнеш до него, по-добре да не го научаващ от втора ръка. Особено пък от мен.
За миг я изгледа учудено, после сви рамене.
Тъй да бъде, Мери. Да започваме работа тогава.
Обърна се към Барбара Д’Кортни и каза:
— Помощ, Барбара.
Моментално тя се изпъна като струна върху подиума и се ослуша. Той започна да дълбае нежно. …Усещане на топли завивки. …Неясен глас я зове…
Чий е този глас, Барбара?
Дълбоко в предсъзнанието си тя отговори:
— Кой е?
Един приятел, Барбара.
— Няма никой. Никой. Сама съм.
Наистина беше сама, тичаше по един коридор, блъсна някаква врата и се втурна в орхидеената стая, и видя…
Какво, Барбара?
— Един мъж. Двама мъже.
Кои са?
— Вървете си. Моля ви да си вървите. Не обичам да чувам гласове. Един глас крещи. Крещи в ушите ми…
И тя крещеше, докато изпълнена с ужас се опитваше да избяга от някаква неясна фигура, която искаше да я хване и да й попречи да стигне до баща си. Обърна се и направи кръг…
Какво прави баща ти, Барбара?
— Той… Не. Вас ви няма тук. Ние сме само трима. Татко, аз и…
Неясната фигура я хваща. Мярва се лицето му. Нищо повече.
Погледни още веднъж, Барбара. Изваяна глава. Широко разположени очи. Малък изящен нос. Малка чувствена уста. Като рана. Това той ли е? Вгледай се в образа. Той ли е?
— Да. Да. Да.
След това всичко изчезна.
Тя отново коленичи, като кукла, неподвижна, безжизнена.
Пауъл изтри потта от лицето си и заведе момичето до подиума. Беше потресен… дори повече от Барбара Д’Кортни. Нейната истерия донякъде смекчаваше шока. Той наново преживя целия ужас, нейния ужас, нейната мъка, гола и беззащитна.
Това беше Райх, Мери. И ти го видя, нали?
Не можах да издържа до края, Линк. Избягах. Сигурен съм, че беше Райх. Само не ми е ясно как, по дяволите, е убил баща й. Какво оръжие е използвал? Защо старият Д’Кортни не е оказал съпротива, не се е защитил? Още веднъж трябва да опитам. Съжалявам, че трябва да я подложа на това…
АЗ пък съжалявам, че себе си трябва да подлагаш на това.
Принуден съм.
Пое дълбоко дъх и каза:
— Помощ, Барбара.