Барбара беше във всекидневната и енергично лазеше на четири крака. Току що беше нахранена и по устата й имаше следи от яйца.
— Хатятятятятя — каза тя. — Хатя.
Мери! Ела бързо! Тя говори!
Ами! — Мери притича от кухнята. — Какво каза?
Нарече ме тата.
— Хатя — каза Барбара. — Хатятятятятя.
Мери го попари с презрението си.
Нищо подобно. Казва Хатя.
И се върна в кухнята.
Но иска да каже Тата. Виновна ли е, че е твърде малка, за да учленява ясно? — Пауъл коленичи до Барбара. — Кажи тата, момиченцето ми. Тата? Тата? Кажи тата.
— Хатя — измяука Барбара галено.
Пауъл се отказа. Заобиколи нивото на съзнанието и навлезе в предсъзнанието. Здравей, Барбара.
— Пак ли вие?
Помниш ли ме?
— Не зная.
Разбира се, че ме помниш. Аз съм човекът, който надзърта в твоя малък, интимен свят тук долу, където цари хаос. Но двамата заедно ще се преборим с него.
— Само двамата ли?
Само двамата. Искаш ли да знаеш коя си? Искаш ли да разбереш защо си се заровила тук долу и обрекла на самота?
— Не зная. Кажете ми.
Добре, скъпо дете. Някога, много отдавна, била си също като сега… едно създание без битие. След това си се родила. Имала си майка и баща. Пораснала си и си станала красиво момиче с руси коси и тъмни очи, и сладка грациозна фигура. Пристигнала си от Марс на Земята със своя баща и си…
— Не. Няма друг освен теб. Двамата сме сами в мрака.
Била си с баща си, Барбара.
— Не, няма други. Сами сме.
Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам, но пак трябва да минем през това мъчение. Има едно нещо, което трябва да видя.
— Не. Не… моля ви. Тук сме само двамата, сами. Моля ви, скъпо видение…
Ще бъдем само двамата, Барбара. Бъди до мен, скъпа. Баща ти е в другата стая… орхидеената стая… и изведнъж чуваме нещо…
Пауъл пое дълбоко дъх и извика:
— Помощ, Барбара. Помощ!
И двамата се изпънаха като струна и се ослушаха. Усещане за топли завивки. Подът е студен под тичащите крака, коридорът сякаш безкраен. Най-сетне стигат до вратата и се втурват в орхидеената стая, и изкрещяват, и се изплъзнат от ръцете на изненадания Райх, който вдига нещо към устата на татко. Какво е това нещо? Задръж кадъра. Фотографирай го. Божичко! Онзи ужасен приглушен гръм. Задната част на главата се пръсва и скъпата, обичана, обожавана фигура се свлича неестествено на земята. Сърцата им се късат от мъка и стенейки, те запълзяват по пода, за да изтръгнат едно зловещо стоманено цвете от восъчнобледата…
За бога, Линк, ставай!
Пауъл се опомни и видя, че Мери Нойс го дърпа да стане. Ефирът бе изпълнен с възмущение.
Не мога ли да ви оставя за момент сами, идиот такъв?
Отдавна ли съм на колене, Мери?
Най-малко половин час. Влязох и ви заварих двамата така…
Открих това, което търсех, Мери. Било е пистолет. Древно огнестрелно оръжие. Вижда се съвсем ясно. Погледни…
Ммммм. Това пистолет ли е?
Да.
Откъде го е взел Райх? Някои музей?
Не вярвам. Сега ще се опитам с един куршум да ударя два заека. Заведи ме до телефона…
Залитайки, Пауъл стигна до телефона и набра ВD 12 232. Тутакси на екрана се появи изкривеното лице на Чърч.
— Здрасти, Джери.
— Здравей… Пауъл. — Беше предпазлив, сдържан.
— Гюс Тейт купувал ли е от теб пистолет, Джери?
— Пистолет?
— Огнестрелно оръжие. Модел от двайсетия век. Използван е при убийството на Д’Кортни.
— Не може да бъде!
— Но е така. И смятам, че Гюс Тейт е убиецът, Джери. Чудех се дали не е купил пистолета от теб. Искам да ти покажа снимката и да се консултирам с теб. — Пауъл се поколеба и след това продължи, като леко натърти следващите думи. — Би ми оказал голяма помощ, Джери, и ще ти бъда изключително признателен. Изключително признателен. Чакай ме. След половин час съм при теб.
Пауъл прекъсна разговора и погледна към Мери. Образ на намигващо око.
Тъкмо малкият Гюс ще има време да се добере до Чърч.
Защо Гюс? Мислех, че Бен Райх е… — После схвана плана, нахвърлен от Пауъл в дома на Аткинс. — Аха, ясно. Това е клопка както за Тейт, така и за Чърч. Чърч е продал пистолета на Райх.