След като приключи с Чърч и напусна управлението оставяйки зад себе си кошмара с Тейт, Пауъл беше благодарен, че вижда русокосата палавница в своя дом. С черен молив в дясната си ръка и червен в лявата, Барбара Д’Кортни драскаше енергично по стените, стиснала език между зъбите и присвила тъмните си очи от напрежение.
— Баба! — възкликна той с престорено изненадан глас. — Какво правиш?
— Лисувам калтинки — изфъфли тя. — Хубави калтинки за тата.
— Благодаря ти, миличко — каза той. — Това е чудесна идея. Ела сега да седнеш при тата.
— Не — каза тя и продължи да драска.
— Нали си мойто момиче?
— Да.
— Нали мойто момиче винаги прави това, което тата й каже?
Тя се замисли малко.
— Да — отговори тя, пъхна цветните моливи в джоба си, настани се до него на дивана и мушна мръсните си лапички в ръцете му.
— Наистина, Барбара — измърмори Пауъл. — Това фъфлене започва да ме безпокои. Чудя се дали зъбите ти не се нуждаят от скоба?
Това беше само наполовина шега. Понякога наистина забравяше, че до него седи истинска жена. Загледа се в дълбоките тъмни очи, сияещи с блясъка на празна кристална чаша, която очаква да бъде напълнена с вино.
Премина бавно през лишените от съдържание нива на съзнанието и стигна до разбуненото предсъзнание, над което тегнеха мрачни облаци като огромна тъмна мъглявина в небесата. Зад облаците се показа плах лъч светлина, самотен и по детски безпомощен, и станал му толкова скъп. Но сега, докато се промъквате все по-надолу, този светъл лъч напомняше далечното сияние на звезда, която грее с горещата яркост на свръхнова.
Здравей, Барбара. Изглежда, че…
В отговор получи такъв изблик на емоции, че се принуди да се върне назад.
— Хей, Мери — провикна се той. — Ела бързо!
Мери Нойс дотърча от кухнята.
— Проблеми ли имаш пак?
— Още не. Но скоро може и да имам. Нашата пациентка се оправя.
— Не съм забелязала някаква промяна.
— Ела да надзърнеш заедно с мен. Тя установи контакт със своето То. На възможно най-ниското ниво. Малко остана мозъкът ми да направи късо.
— Какво ти трябва? Компаньонка ли? Която да варди тайните на невинните й момичешки страсти?
— Шегуваш ли се. Аз съм този, когото трябва да вардиш. Ела и ме хвани за ръката.
— И с двете си ръце държиш нейните.
— Нямах предвид буквално. — Пауъл погледна смутено спокойното кукленско лице пред себе си и студените отпуснати ръце в неговите. — Да започваме.
Отново заслиза по черните коридори към разположената в дълбините огнена яма, която се намираше в момичето… която се намира във всеки човек… и която е предвечният източник на психическата енергия — безразсъдна, неумолима, вечно клокочеща от несекващия порив към удовлетворение. Усещаше как Мери Нойс мислено пристъпва на пръсти след него. Спря се на безопасно разстояние.
Здравей, Барбара.
— Махай се!
Тук е твоят призрачен спътник.
Блъсна го вълна от омраза.
Помниш ли ме?
Омразата потъна в огъня и на нейно място се надигна вълна от горещо желание.
Бягай, докато е време, Линк. Ако се оставиш да те увлече този сладостно-томителен вихър, с тебе е свършено.
Искам да открия нещо.
Нищо не можеш да откриеш, освен болезнена любов и болезнена омраза.
Искам да разбера отношенията с баща й. Искам да разбера защо е изпитвал чувство за вина към нея.
Добре, аз излизам.
Огнената глъбина отново избълва жар. Мери избяга.
Пауъл се повъртя колебливо около ръба на ямата, опипващ, проучващ, преценяващ. Приличаше на електротехник, който внимателно докосва краищата на оголените жици, за да разбере коя от тях е безопасната нула. До него избухна ослепителна светкавица. Докосна я и зашеметен направи крачка встрани, и усети, как инстинктът му за самосъхранение го обгръща с предпазното си наметало. Отпусна се, позволи да бъде завлечен надолу към вихъра от асоциации и започна да систематизира. С мъка опази основните си критерии, които се разпадаха в този хаос от енергия.
Тук бяха соматичните послания, които подклаждаха огъня: клетъчните реакции, предизвикани от неизброимите, милиарди органически позиви, приглушеното жужене на мускулните тонове, сетивните подмолни течения, кръвообращението, променливите суперхетеродинни сигнали на кръвната рН… всичко това вреше и кипеше в балансираната схема, оформяща психиката на момичето. Непрестанното включване и изключване на невронните вериги бе съпроводено от нестроен пукот, който допълваше този хор със сложните си ритми. Променящите се кухини бяха изпълнени с фрагментарни образи, полусимволи, откъслечни отпратки… Йонизираните зародиши на мисълта.