Самият Стар Моз заемаше цялата кръгообразна стена на огромния кабинет. Многобройните му очи премигваха и проблясваха студено. Многобройните му памети бръмчаха и жужаха. Устата му — фунията на високоговорител — сякаш беше зяпнала от учудване пред човешката глупост. Ръцете му — клавишите на сложно пишещо устройство — бяха готови да изтракат най-логичното решение. Моз беше Мозаичният многофункционален компютър обвинител на Областната прокуратура, от чиято тежка дума зависеше подготовката, представянето и даването на ход на всяко полицейско дело.
— Засега няма да безпокоим Стария Моз — заяви Пауъл на областния прокурор. — Да хвърлим един поглед на моделите и да сверим хронологията на престъплението. Вашите хора разполагат с графици за последователността на събитията по време. Следете ги, докато куклите пресъздават действията. Ако откриете нещо, което нашия екип е пропуснал, отбележете си го и после ще го обсъдим.
Кимна към Де Сантис, изтерзания шеф на техническия отдел, който попита с напрегнат глас:
— Едно към едно?
— Ще дойде малко бързо. Направи го едно към две. Една втора забавено движение.
— Андроидите изглеждат неестествени при такава скорост — озъби се Де Сантис. — Губи се целият ефект. Трепахме се две седмици и сега…
— Няма нищо. По-късно ще им се възхищаваме.
Малко остана Де Сантис да се разбунтува, но се отказа и натисна един бутон. Моментално макетът светна и куклите се раздвижиха. Имаше и акустичен фон. Чуваше се откъслечна музика, смях, говор. В голямата зала на Бомонт Хаус пневматичната фигурка на Мария Бомонт бавно се изкачи на подиума с миниатюрна книга в ръка.
— Часът е 11,09 в този момент — каза Пауъл на прокурорския екип. — Следете часовника над макета. Синхронизиран е със забавеното движение.
Потънали в мълчание, хората от правния отдел изучаваха сцената и си водеха бележки, докато андроидите възпроизвеждаха събитията от фаталното събиране у Бомонт. Мария Бомонт пак прочете правилата на играта „Сардина“ от подиума в голямата зала на Бомонт Хаус. Светлините постепенно угаснаха. Бен Райх бавно прекоси голямата зала, мина през концертната зала, зави надясно, качи се по стълбите към картинната галерия, стигна до бронзовата врата, водеща към орхидеения апартамент, ослепи и зашемети телохранителите и после влезе в апартамента.
И отново Райх се срещна лице в лице с Д’Кортни, сграбчи го, измъкна от джоба си смъртоносния пистолет-кама и с острието отвори устата на Д’Кортни, докато старецът висеше в ръцете му слаб и безпомощен. И пак една врата в орхидеения апартамент се отвори рязко и се появи Барбара Д’Кортни в бял като скреж прозрачен халат. Райх се опита да я хване, тя избяга и изведнъж Райх пръсна тила на Д’Кортни, като стреля през устата му.
— Данните са от дъщерята на Д’Кортни — прошепна Пауъл. — Надзърнах в нея. Достоверни са.
Барбара Д’Кортни пропълзя до тялото на баща си, грабна пистолета и хукна навън, следвана от Райх. Той я преследва из тъмната къща, но я изгуби, когато тя избяга през главния вход на улицата. После Райх се срещна с Тейт и двамата се отправиха към залата за прожекции, преструвайки се, че играят на „Сардина“. И накрая представлението приключи, като гостите се втурнаха нагоре към орхидеената стая, нахлуха вътре и се струпаха около миниатюрния труп. На това място фигурките замръзнаха в гротескна жива картина.
Настана дълга пауза, докато юристите асимилираха представлението.
— И така — каза Пауъл, — това е картината. Нека сега дадем данните на Моз, за да си каже мнението. Първо, обстоятелствата. Не можете да отречете, че играта на „Сардина“ е осигурила на Райх идеална възможност да извърши престъплението, нали?
— Откъде е знаел, че ще играят на „Сардина“? — измърмори областният прокурор.
— Райх е купил книгата и я е изпратил на Мария Бомонт. Сам си е осигурил играта на „Сардина“.
— Откъде е знаел, че тя ще предложи да я играят?
— Знаел е, че тя обича такива игри. „Сардина“ е била единствената игра с четливи правила в книгата.
— Не зная… — Прокурорът се почеса по главата. — Трудна работа е да убедиш Моз. Но нека чуем мнението му. Няма да ни навреди.