Вече на улицата, с разкъсани дрехи, кървящ и смърдящ на креозотното гориво, направи отчаян опит да намери обществена реактивна кабина с монетен автомат, но не можа. Все пак успя да спре една пилотирана машина.
— Къде? — попита шофьорът.
Райх попи замаяно кръвта и креозота, които се стичаха по него.
— Чука Фруд! — каза той с прегракнал и истеричен глас.
Таксито го прехвърли на „Уестсайдски Бастион“ №99. Райх мина край протестиращия портиер, отстрани от пътя си възмутения администратор и високоплатения шарже д’афер на Чука Фруд и влетя в частния й кабинет — обзаведен във викториански стил, с полилеи от цветно стъкло, прекалено натъпкани дивани и бюро с повдигащ се плот. Чука седеше зад бюрото, облечена в мръсно кимоно и с мръсно изражение на лицето, което се смени с уплаха, когато Райх измъкна разрушителя от джоба си.
— За бога, Райх! — изпищя тя.
— Ето ме, Чука — каза той с дрезгав глас. — Край на облозите. Време е да си открием картите. Този разрушител вече го използвах върху теб. Пак съм навит да го използвам. Ти ме нави, Чука.
Тя скочи от бюрото и изкрещя:
— Магда!
Райх я сграбчи за ръката и я запрати към другия край на кабинета. Тя се блъсна в дивана и се просна върху него. Червенооката телохранителка влезе тичешком в кабинета. Райх беше готов да я посрещне. Фрасна я с ръка по врата и докато падаше, й нанесе удар с пета по гърба и я залепи за земята. Жената се изви и посегна да го хване за крака. Без да й обръща внимание, скръцна със зъби на Чука:
— Хайде, казвай! Защо ми слагаш тези адски машини?
— За какво говориш? — извика Чука.
— Като ме гледаш, за какво, по дяволите, мислиш, че говоря? Хайде да ми гадаеш на кръв. Вече се разминах с три последователни некролога. Докога мога да разчитам на късмета си?
— За какво става дума. Райх? Не мога…
— Става дума за голямото С, Чука, С като смърт. Идвам тук и насила ти измъквам момичето на Д’Кортни. Пребивам от бой дружката ти, после и теб пребивам. Теб ти писва и решаваш да ме очистиш. Така ли е?
Чука поклати глава замаяно.
— Досега три пъти. На кораба, на връщане от Спейсланд. В кабинета ми. В реактивната кабина. Още колко пъти, Чука?
— Не съм аз, Райх. Бог ми е свидетел. Аз…
— Не може да бъде друг, Чука. Ти си единственият човек, който ми има зъб, и единственият, който наема главорези. Следите водят към теб, тъй че хайде да си разчистим сметките. — Вдигна предпазителя от разрушителя. — Нямам време да се разправям с една дребна злобарка и нейните смахнати телохранители.
— За бога! — нададе вой Чука. — Какво мога да имам против теб? Хубаво, буйствал си малко. Понатупал си Магда. Не си първият. Няма да си и последният. Помисли малко!
— Вече съм мислил. Ако не си ти, кой е тогава?
— Кено Куизард. И той наема убийци. Чух ви как двамата…
— Куизард е вън от играта. Куизард е мъртъв. Кой друг?
— Чърч.
— Него го е страх. Иначе още преди десет години щеше да го направи. Кой друг?
— Откъде да знам? Стотици хора те мразят достатъчно.
— Хиляди. Но кой може да проникне в сейфа ми? Кой може да разгадае комбинацията и…
— Най-вероятно никой не е проникнал в сейфа ти. Най-вероятно някой е проникнал в главата ти и е надзърнал комбинацията. Най-вероятно…
— Надзърнал!
— Да. Надзърнал. Може би грешно си преценил Чърч… А може и да е някой друг надзъртач, който умира от желание да те види в ковчег.
— Господи… — прошепна Райх. — О, господи… Ама да.
— Чърч?
— Не. Пауъл.
— Ченгето?
— Ченгето. Пауъл. Ами да. Свети Линкълн Пауъл. Ами да! — Райх избухна в порой от думи. — Разбира се, че е Пауъл. Кучият му син прилага мръсни хватки, защото му смачках фасона. От делото му нищо не излезе. Сега нищо не му остава, освен да ми залага бомби…
— Ти си луд, Райх.
— Тъй ли? А защо ми отне Елъри Уест? И Брийн? Защото знае, че единствената ми защита срещу клопките му може да бъде един надзъртач. Пауъл е!
— Но той е ченге, Райх. Ченге.
— Знам, че е ченге — извика Райх. — Какво като е ченге? Нищо не го заплашва. Кой ще се усъмни в него? Умно го е измислил. И аз бих постъпил като него. Е добре… Сега аз ще му поставя клопка!
Изрита червенооката от себе си, отиде при Чука и я изправи грубо на крака.
— Обади се на Пауъл.
— Какво?
— Обади се на Пауъл! — изкрещя той. — Линкълн Пауъл. Обади му се вкъщи. Кажи му веднага да дойде тук.
— Не, Райх…
Разтърси я.
— Чуй ме, глупачко. „Уестсайдски Бастион“ е собственост на картела Д’Кортни. Сега, когато старият Д’Кортни е мъртъв, картелът ще стане моя собственост. Което означава, че и „Бастионът“ става моя собственост. И тази къща. И ти. Чука, ставаш моя собственост. Искаш ли да останеш на работа? Обади се на Пауъл!