Някой го наблюдаваше.
Беше на горния край на стълбището. Беше коленичила и надничаше като дете зад пръчките на перилата. Беше облечена като дете в прилепнало трико, а косата й беше пригладена назад и завързана с панделка. Гледаше го с насмешливото, палаво изражение на дете. Барбара Д’Кортни.
— Здравей — каза тя.
Райх започна да трепери.
— Аз съм Баба — обяви тя.
Райх с усилие й махна да дойде при него. Тя веднага се изправи и заслиза надолу по стълбите, като се държеше внимателно за перилата.
— Не бива да го правя — каза тя. — Ти приятел ли си на моя тати?
Райх пое дълбоко въздух.
— Аз… Аз… — изграчи той.
— Тати трябваше да излезе — избърбори тя. — Но веднага ще се върне. Той ми го каза. Ако слушкам, ще ми донесе подарък. Опитвам се, но ми е ужасно трудно. А ти слушкаш ли?
— Баща ти? Ще се в-върне? Твоят баща?
Тя кимна.
— Ти на к’во играеше с леля Мери? Ти я целуна. Видях те. И тати ме целува. Хубаво ми е. А на леля Мери хубаво ли й е? — Тя го хвана доверчиво за ръката. — Като порасна, ще се оженя за тати и ще бъда негово момиче завинаги. Ти имаш ли си момиче?
Райх я завъртя и се взря в лицето й.
— На луда ли ще ми се правиш? — каза той дрезгаво. — Да не мислиш, че ще се вържа? Какво успя да издрънкаш на Пауъл?
— Той е моят татко — каза тя. — Когато го питам защо името му е различно от моето, той гледа странно. Ти как се казваш?
— Питах те нещо! — изкрещя Райх. — Какво си му издрънкала? Кого мислиш, че ще излъжеш с този номер? Отговаряй!
Тя го изгледа с подозрение, после се разплака и се опита да се отдръпне от него. Той я задържа.
— Махай се! — изхлипа тя. — Пусни ме!
— Хайде, казвай!
— Пусни ме!
Повлече я от долния край на стълбите към дивана, където Мери Нойс седеше, все още неспособна да помръдне. Хвърли момичето до нея, направи крачка назад и вдиша разрушителя. Изведнъж момичето се изпъна като струна и се ослуша. Лицето й загуби детинското си изражение и стана изопнато и напрегнато. Изпружи крака и скочи от дивана, затича се, спря изведнъж, след това сякаш отвори въображаема врата. Втурна се напред, с разпилени руси коси и широко отворени от страх тъмни очи… ослепителна като светкавица дивна красота.
— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!
Сърцето на Райх се сви. Момичето се затича към него. Той направи крачка напред, за да го хване. То се спря и отстъпи назад, после се стрелна вляво и направи полукръг, надавайки диви крясъци, с втренчен поглед.
— Не! — извика то. — Не! За бога! Татко!
Райх се завъртя и посегна към момичето. Този път успя да го хване, но то продължи да се бори и крещи. Райх също закрещя. Изведнъж момичето се смрази и запуши с длани ушите си. Райх отново се озова в орхидеения апартамент. Чу изстрела и видя как от задната част на главата на Д’Кортни бликна кръв и мозък. Разтърси се от конвулсивни спазми и се принуди да пусне момичето. То залитна и падна на колене, и запълзя по пода. Видя го как се наведе над бледото като восък тяло.
Райх си пое с мъка дъх и болезнено удари юмруците си един в друг, мъчейки се да се овладее. Когато бученето в ушите му заглъхна, той се втурна към Барбара, като се опита да подреди мислите си дa внесе мигновени корекции в своя план. Изобщо не бе предвидил да има свидетел. Дяволите да го вземат Пауъл! Налагаше се да убие и момичето. Но щеше ли да се справи с двойното убийство в… Не, това нямаше да е убийство, а клопка. Да го вземат мътните Гюс Тейт. Стоп! Това не беше Бомонт Хаус. Това беше… това беше…
— „Хъдсън Рамп“ №33 — каза Пауъл от вратата.
Райх се извърна рязко, приведе се инстинктивно и вдигна разрушителя до левия си лакът, както го бяха учили убийците на Куизард. Пауъл се дръпна встрани.
— Да не си посмял! — каза той остро.
— Кучи син! — извика Райх и се извърна към Пауъл, който го бе финтирал и не беше на мушка. — Проклет надзъртач! Гадно, мръсно ко…
Пауъл направи лъжливо движение вляво, после вдясно, след това се хвърли към Райх и му нанесе удар по нервния възел на лакътната става. Разрушителят падна на земята. Райх се вкопчи в него, като го блъскаше, дереше, ръгаше и ругаеше истерично. Пауъл го контрира с три светкавични удара — по тила, слънчевия сплит и слабините. Ефектът беше като при пълна парализа на гръбначния стълб. Райх се срина на земята. Започна да повръща, от носа му рукна кръв.
— Е, братче, да не мислиш, че само ти знаеш улични хватки — изръмжа Пауъл.
Отиде при Барбара Д’Кортни, която продължаваше да стои на колене, и я изправи.
— Как си, Барбара? — попита я той.