— Не виждам следи от скорошно копане. Тези камъни стоят така от доста време. Въглищната прах не е разбутана.
Малоуни се приближи неохотно. След това коленичи до Бел и се почеса по главата. Пръстите му опипаха въглищната прах, вкоравена от дъжда. Взе няколко парчета баласт и ги огледа.
— Нехайна работа, не е взрив – рече той. – Знам точно кой положи този участък и ще си поговори него. Съжалявам, господин Бел. Фалшива тревога.
— По-добре да съжаляваме, отколкото да страдаме.
Влаковият екип вече беше слязъл. Зад тях се струпаха петдесет работници и още слизаха от вагоните
— Всички обратно на влака! – ревна Малоуни.
Бел отведе машиниста настрана.
— Защо не спря?
— Изненадахте ме. Трябваше ми време да реагирам.
— Стой нащрек! – каза хладно Бел. – Животът на хората е в ръцете ти.
Всички се качиха и влакът отново се затъркаля по коловоза.
Траверсите се нижеха една след друга. Четвъртита греда след четвъртита греда. Осем клина, по четири на всяка релса. Свръзки между релсите. Ръбест натрошен баласт, лъснал от влагата. Бел гледаше за нови изпъкналости в плоската повърхност, разровен камък, липсващи болтове, извадени клинове, пукнатини в релсите. Траверса след траверса.
Влакът се точи бавно още трийсет километра. Бел плахо започваше да се надява, че предпазните мерки, които бе наложил, са дали резултат. Патрулите и постоянните огледи бяха гарантирали безопасността на линията. Още само пет километра и хората можеха да се върнат на работа, и да прокопаят жизненоважния Тунел 13.
Изведнъж, докато взимаха острия завой в най-дълбоката част на каньона по трасето, нещо необичайно привлече погледа му. Отначало дори не можа да го определи. В първия миг едва проникна в съзнанието му.
— Малоуни! – извика той рязко. – Виж! Какво не е наред там?
Мъжът с червендалестото лице до него се наведе наред и примижа съсредоточено.
— Нищо не виждам.
Бел обходи траверсите с бинокъла си. Притиснал стъпала на перилото на пилота, задържа бинокъла с една ръка и извади пистолета с другата.
Баластът беше гладък. Никакви клинове не липсваха. Траверсите…
На протежение от трийсет километра бяха минали над петдесет хиляди траверси. Всяка от тези петдесет хиляди беше с шоколадово кафяв цвят, дървото потъмняло от попитото консервиращо вещество. Сега, едва на няколко метра пред локомотива, видя дървена траверса с жълтеникаво бял цвят – цвета на отскоро издялана чамова греда, която не беше потапяна в креозот. Бел стреля няколкократно, възможно най-бързо.
— Стоп!
Машинистът удари спирачките. Колелата спряха. Стомана изпищя в стоманата. Тежкият локомотив се хлъзна нагоре от огромната си инерция с масата на двайсет вагона, тласкащи го отзад.
Бел и Малоуни скочиха от скарата и затичаха пред хлъзгащия се локомотив.
— Какво има? — извика старшият.
— Онази траверса — посочи я Бел.
— Боже всемогъщи! — изрева Малоуни.
Двамата се обърнаха като един, стегнали мишци, сякаш се канеха да спрат влака с голи ръце.
*** XXXIII ***
Машинистът натисна лоста „Джонсън“ назад.
Осем мощни задвижващи колела се завъртяха назад, пръскайки искри и стружки от релсите. В първия миг изглеждаше сякаш двамата силни мъже наистина спираха с ръце локомотив „Консолидейшън“. А когато все пак спря с разтърсващо земята потръпваме, Айзък Бел погледна надолу и видя, че ботушите му са натиснали здраво подозрителната греда.
Върхът на скарата беше надвиснал над нея. Предните колела на машината бяха стигнали на по-малко от два метра от нея.
— Изтегли го назад – заповяда Малоуни. – Леко!
Бел изгреба леко баласта от двете страни. Огледа внимателно подозрителната траверса и откри, че има кръгла дървена запушалка като тапа на буре с уиски. Беше с диаметър от един сребърен долар и почти неразличима от зърнистата повърхност на дървото.
— Изтегли всички назад – каза на Малоуни. – Натъпкал я е с динамит.
Спусъчното устройство представляваше гвоздей, нагласен да задейства детонатора. Имаше достатъчно динамит, за да гръмне релсите под локомотива, а той щеше да изтърколи от изкопа надолу и да повлече целия влак по планинския склон. Вместо това да стане, Айзък Бел можеше да телеграфира на Озгуд Хенеси, че агенция Ван Дори е спечелила още една победа над Саботьора.
Хенеси премести специалния си вагон в началото на линията, където миньорите и строителите, пристигнали невредими, се трудеха упорито над последните 30 метра от Тунел 13.
Рано на следващата сутрин Озгуд Хенеси повика Бел в частния си вагон. Лилиан и госпожа Комдън предложиха кафе. Хенеси се беше ухилил до ушите.