— Всеки момент ще пробием. Винаги правим церемония на дългите тунели, където аз разчиствам последния камък. Този път работниците изпратиха делегация и настояха последният удар да е твой заради това, което направи вчера. Честта е голяма, на твое място бих я приел.
Бел влезе в тунела с Хенеси. Притискаха се до стената, когато се налагаше да се отдръпнат от линията, за да пропуснат локомотив с вагонетки с откъртена скала. Стотици метри напред, страните и сводестият покрив вече бяха довършени със зидано укрепване. Близо до края временно скеле от греди поддържаше тавана. На последните метри миньорите работеха под щит от отлято желязо и дърво, който ги пазеше от падащи камъни.
Тракането на свределите спря, щом Бел и президентът на железопътната компания се приближиха. Миньори разчистиха ронещия се камък с лопати и гребла, а след това се отдръпнаха от останалата стена.
Висок и корав миньор с дълги като на горила ръце и широка усмивка, показваща окапали зъби, връчи на Бел седемкилограмов чук.
— Замахвал ли си някога с такъв?
— Забивах клинове на тенти за цирка като дете.
— Ще се справиш. – Миньорът се наведе и му прошепна. – виждаш ли онази отметка с тебешир? Удари го там. Винаги го нагласяме да падне за церемонията… Настрана, момчета! Да отворим място на човека.
— Сигурен ли сте, че не искате да направите това? – обърна се Бел към Хенеси.
Хенеси се отдръпна назад.
— Много тунели съм прокопал в живота си. Този е твой.
Бел завъртя тежкия чук над рамото си и го стовари с все сила в тебеширената линия. По скалата се плъзнаха пукнатини и в стената блесна светлина. Замахна отново. Миньорите завикаха въодушевено, след като камъкът рухна и дневната светлина се изля вътре.
Бел пристъпи в назъбения отвор и видя моста на каньон Каскейд, блеснал на слънчевата светлина. Дългата стоманена плетеница обхващаше дълбоката клисура на река Каскейд, опряна на две високи тъни кули върху масивни каменни стълбове. Зареян високо над водните мъгли и пяна, най-важният мост на отсечката от линията изглеждаше почти завършен. Траверсите вече бяха монтирани в очакване на стоманените релси, които щяха да пристигнат през тунела.
Бел видя, че е силно охраняван. Железопътна полиция стоеше на всеки петнайсет метра. Часова вишка се издигаше в двата края на всеки стълб. Докато гледаше, пред слънцето мина облак и сребристите ферми на моста станаха черни от сянката.
— Какво мислиш, синко? – попита с гордост Хенеси.
— Красив е.
Как щеше да удари Саботьора?
В сянката на моста се гушеше градчето Каскейд, възникнало там, където първоначалната железопътна линия от пустинята свършваше при планинските подножия. Оттук се виждаше елегантната хижа Каскейд, отдавна привличаща безстрашни туристи, дръзнали да изкачат безкрайните серпентини до планинските върхове. От тази крайна гара Хенеси беше построил временна товарна линия с още повече серпентини, за да изкачва материали до строежа на моста. Почти невъзможно стръмна, представляваше низ от остри завои и тесни изкопи, и беше наречена от работниците с прозвището „Змийската линия“. Наклонът беше толкова тежък, че композиция товарни вагони, които Бел видя да се изкачват към тунела, се теглеха от три бълващи пара локомотиви, с още четири тласкащи машини отзад. Локомотивите на Змийската линия бяха свършили работата си. Отсега нататък материалите щяха да пристигат по пряката отсечка.
Саботьора нямаше да удари Змийската линия, след като работата й бе приключила. Нито щеше да ударя града. Щеше да удари самия мост. Унищожаването на дългия мост от ферми и бетонни стълбове щеше да върне проекта с пряката линия години назад.
— Какво, за Бога, е онова там? – попита Хенеси. Сочеше към стълб прах, вдигащ се по серпентинения коларски път от градчето долу.
Лицето на Айзък Бел се разцепи в широка усмивка.
— Точно това е автомобилът „Томас Флайър“, за който си говорехме. Модел 35, четири цилиндъра, четирийсет конски сили. Вижте как върви!
Яркожълтата моторна кола изкачи серпентината, изскочи на каменистия бряг и закова на място на шест метра от Бел и Хенеси. Покривното платнище беше свалено и сгънато, а единственият човек в него беше шофьорът, висок мъж в дълъг до ботушите шлифер, мека шапка и шофьорски очила. Скочи иззад дървеното кормило и закрачи към тях.
— Поздравления! – извика отдалече и дръпна очилата с драматичен жест.
— Какво, по дяволите, правиш тук? – попита го Хенеси. – Конгресът не е ли в сесия?