Бел прати обратно още два въпроса по телеграфа: „Защо Кинкейд е напуснал Уест Пойнт?“ и „Кой е Ерик Соарес?“
Асистентът на Франклин Мауъри винаги беше до него. Каквато и специална информация да знаеше за делата на Хенеси конструкторът на мостове, младият Ерик също щеше да я знае.
Но като стана дума за млади асистенти, защо Джеймс Дашууд се бавеше толкова с намирането на ковача, изработил куката за дерайлирането на специалния влак „Коустлайн“? Айзък препрочете подробните доклади на Дашууд. След това прати нареждане на асистента в офиса в Лос Анджелис:
КОВАЧА СПРЯ ДА ПИЕ. ПРОУЧИ СЪБИРАНИЯТА НА ВЪЗДЪРЖАТЕЛИТЕ.
След това получи доклад от офиса в Канзас, според който Ерик Соарес бил сирак, когото Франклин Мауъри спонсорирал в университета в Корнуел и след това го взел за свой асистент. Соарес, според някои описания, се оказваше надарен инженер, според други – парвеню, издигнало се на гърба на прочут с щедростта си човек.
Бел разсъди над факта, че на Мауъри не му бяха останали физическата издръжливост и пъргавината, необходими, за да върши работа на терен без чужда помощ. Ерик щеше да изпълнява задълженията, изискващи физическа активност, като инспекцията на работата, извършена на моста. Телеграфира до Канзас сити да продължат да ровят.
— Частна телеграма, господин Бел.
— Благодаря, господин Медоуз.
Бел отнесе телеграмата в купето си с надеждата, че е от Марион. Точно така се оказа и той възкликна радостно, щом прочете:
НЕ ЖЕЛАЯ – ТВЪРДО – ДА СЪМ С ПРЕСТЪН УАЙТУЕЙ НА ХИЖА КАСКАДИ ЗА СНИМАНЕ НА ДОКУМЕНТАЛЕН. НО ТИ ОЩЕ ЛИ СИ ТАМ? АКО ДА, КАКВО ЖЕЛАЕШ?
Бел се обади на Лилиан Хенеси. Плановете му да се измъкне от ухажванията на момичето и в същото време да спаси Арчи Абът от опеката на майка му изглежда действаха. След завръщането му от Ню Йорк повечето им разговори клоняха към темата Абът и тя вече беше склонна да не се отнася към Бел като към обожавания по-възрастен братовчед. След като поговориха, отвърна на Марион с:
ЕЛА! БЪДИ ГОСТ НА СПЕЦИАЛНИЯ НА ХЕНЕСИ.
Докато продължаваше с разследването си и укрепваше защитата на моста над каньон Каскейд, железният път напредваше. Два дни след като отсечката прехвърли каньона, на строителния район на отсрещното плато имаше място и коловози, които да поемат непрекъснато пристигащите композиции товарни платформи със стоманени релси, клинове, баласт и въглища. Докараха на части цех за третиране с креозот. Беше сглобен до струпаните траверси и скоро започна да бълва отровен черен пушек, докато суровото дърво влизаше от единия край и излизаше от другия, напоено с консерванти.
Вагоните, докарали траверсите по лъкатушещата по стръмните склонове линия от далечната компания за дървен материал „Източен Орегон“, сега караха дъски и греди. Цял влак с дърводелци сглобяваха депа с ламаринени покриви за локомотивите, електростанции с динамо машини за електричество, ковашки работилници, кухни, бараки за строителните бригади, конюшни за мулета и коне.
Пробил през последния тунел, прикачил линията с моста и свързан чрез него със стратегически железопътни възли, Хенеси вече можеше да докарва хора и материал пряко от Калифорния. Задачата с охраняването на шестстотин и петдесет километровото трасе, както и на моста, се падаше на детективите на Вая Дорн и железопътната полиция на „Южен Пасифик“. Айзък Бел настоя пред Ван Дорн да заеме части от армията на САЩ, за да подпомогнат изтънялата им сила.
На дванайсет километра над моста на каньон Каскейд, гората на компания за дървен материал „Източен Орегон“ кънтеше от сутрин до мрак от непрестанната сеч на двуострите брадви. Модерни тежки рудани свличаха дървени трупи от най-стръмните склонове. „Парни магарета“ – мощни стационарни парни машини – въртяха барабани с телено въже, които влачеха трупите до дъскорезната по платно от дебели греди. Траверса след траверса се изсичаше, подравняваше и отпращаше с фургони по ужасните пътища надолу. Щом работата спреше през нощта, изтощените дървосекачи чуваха далечния писък на локомотивни свирки, които им напомняха, че и докато спяха, железният път гладува за още дърво.
За коларите, които доставяха гредите на възела, разстоянието между моста и лагера изглеждаше не дванайсет, а сто и двайсет километра. Планинските пътища бяха толкова неравни, че Джийн Гарет, амбициозният и алчен началник на дъскорезницата, беше благодарен на Паниката, докарала тези трудни времена. Ако икономиката бе процъфтявала, фабриката щеше да е в недостиг на работна ръка. Мулетарите щяха да си потърсят работа другаде, вместо да катерят планините за поредния товар. А дървосекачите, спуснали се на издълбани от дърва канута по речните бързеи, за да отпразнуват съботните нощи след плащането на надниците, нямаше да извървят дванайсет километра обратно, за да работят в неделята.