— О. – Кинкейд се усмихна. Доу просто се опитваше да помогне. – Благодаря, Филип. Но предпочитам да го оставя жив.
— Отмъщение. – Доу кимна. – Искате да разбере какво му правите.
— Правилно – излъга Кинкейд. Отмъщението беше за глупаците. Дори заради хиляда обиди, отмъщението не си струваше неприятностите. Ненавременната смърт на Озгуд Хенеси щеше да осуети всичките му планове. Лилиан, наследничката му, беше само на двайсет. Банкерите на Хенеси щяха да подкупят легализиран съдия да назначи попечител, който да пази интересите й. Самият Дж. П. Морган щеше да се докопа до тази възможност да контролира „Южен Пасифик“, като вземе Лилиан Хенеси под опеката си. Всичко това изобщо нямаше да помогне на плановете на Чарлз Кинкейд да стане първият сред „привилегированото малцинство“.
Филип Доу отново насочи вниманието си към схемата. Предвиди нов проблем.
— А ако шафнерът е на мястото си?
— Едва ли, толкова късно. Ако се окаже там, как ще се оправиш с него си е твоя работа.
Филип Доу поклати глава.
— Не убивам работещи хора. Освен ако нямам избор.
Саботьора го погледна заинтригуван.
— Той е само един шафнер. Дори не е бял.
Доу се изправи с помръкнало лице и очи, черни и твърди като антрацит.
— Най-лошата работа на влака е най-добрата, която хората им могат да получат. Всеки е шеф на шафнера на спалния вагон. За мен това го прави работещ човек.
Саботьора никога не беше срещал профсъюзни лидери, които приемат с радост чернокожи в работническото си движение. Побърза да успокои ядосания убиец.
— Ето, вземи това.
Подаде на Доу шестолъчна сребърна звезда.
— Ако прецениш, Филип, че ще е безопасно просто да заповядаш на шафнера да се разкара от влака, покажи му това.
Доу претегли значката в шепата си и прочете надписа.
— Капитан на железопътната полиция „Южен Пасифик“? – Усмихна се, явно облекчен, че няма да се налага да убива шафнера. – Горкият, няма да спре да бяга чак до Сакраменто.
*** XXXVI ***
Марион Морган пристигна от Сан Франциско едва час преди банкета на Престън Уайтуей в чест на Озгуд Хенеси. Лилиан Хенеси я посрещна сърдечно на специалния влак и я отведе до купето й в четвърти вагон. Предложи да остане, за да помогне на Марион с тоалета й, но за годеницата на Айзък Бел скоро стана ясно, че главната цел на красивата млада наследничка бе да я разпита за Арчи Абът.
Айзък Бел вече беше слязъл до градчето, за да огледа караулните помещения, охраняващи стълбовете на моста над каньон Каскейд. Поговори строго с капитана на охраната, като му напомни за трети път, че постовете му трябва да се сменят на различни интервали, за да не може някой нападател да предвиди на какво ще се натъкне. Временно удовлетворен, забърза към хижа Каскейд.
Представляваше голяма дървена постройка, украсена отвътре с препариран дивеч, черги „навахо“, груби мебели, по-удобни, отколкото изглеждаха, и газови лампи с абажури „Луис Комфорт Тифани“. Докато сваляше шлифера си над тъмносиния смокинг, оркестърът загряваше с „Тази нощ ще е горещо в старото градче“. Няколко мига по-късно пристигна Озгуд Хенеси с мисис Комдън, Лилиан, Франклин Мауъри и Марион.
Айзък си помисли, че Марион изглежда зашеметяващо в червената рокля с дълбоко деколте. Ако никога до този миг не беше я виждал, щеше да отиде право при нея и да я помоли да се омъжи за него. Зелените й очи искряха. Беше прибрала русата си коса високо над главата и пазвата й бе изящно прикрита с рубиненото колие, което й беше подарил за рождени, й ден. Беше махнала превръзката, която покриваше раната на бузата й от разлетялото се стъкло. Малко руж я скриваше от всяко око, освен от неговото.
— Добре дошла в каньон Каскейд, мис Морган – усмихнат я поздрави той официално. Имаше твърде много хора наоколо, за да я награби в прегръдката си.
— Никога не съм ви виждал толкова красива.
— Толкова съм щастлива, че ви виждам – отвърна му тя с усмивка.
Престън Уайтуей, следван плътно от сервитьорите с шампанско, зачервен така, сякаш вече бе изпил няколко чаши, забърза да ги поздрави.
— Здравей, Марион. – Приглади русите си къдрици. – Изглеждаш страхотно. О, здрасти, Бел. – Как върви локомобилът ти?
— Върхът е.
— Ако поискаш да го продадеш…
— Не.
— Е, приятна вечеря. Марион, настанил съм те между мен и сенатор Кинкейд. Имаме да обсъдим много служебни неща.
— Аз ще се оправя с това – измърмори Озгуд Хенеси. Тръгна направо към челната маса и хладнокръвно размести всички картички на местата.
— Татко – възрази възмутено Лилиан. – Неучтиво е да разместваш картичките за местата.