— Марион, не! – извика Бел.
Доу усети как красивата жена в червената рокля го сграбчи над лакътя с двете си ръце.
Първият му изстрел улучи бутилката шампанско, която детективът носеше и тя се пръсна на облак пяна и зелено стъкло. Вторият изстрел улучи детектива. Третият заора в пода. Издърпа ръката си и насочи револвера в лицето на жената.
Сякаш удар на каменарски чук шибна ръката на Айзък, когато куршумът на убиеца я прониза под лакътя. Прехвърли браунинга в лявата си ръка и потърси чист прицел. Марион бе проявила благоразумието да се дръпне назад в купето. Но Престън Уайтуей продължаваше да залита в коридора и блокираше мерника му. Когато видя, че мъжът, който го беше прострелял, насочи револвера си към купето на Марион, Бел натисна спусъка.
Филип Доу чу взрив в главата си. За секунда ся помнели, че е получил куршум в черепа и по някакъв начин е оцелял. След това осъзна, че изстрелът на Бел е откъснал ухото му. Усети перване по ръката си, одраскана от втория изстрел на детектива. Пръстите му се разтвориха неволно и револверът излетя от ръката му. Доу блъсна пияния към Бел, преди детектива да може да стреля отново, пробяга няколкото стъпки към вратата за вестибюла зад него, бутна я рязко и скочи от влака.
Железопътно ченге тичаше насам, привлечено от стрелбата. Доу нямаше време за мислене. Палката все още беше в дясната му ръка. Натресе я между очите на ченгето и драсна в тъмното.
Бел стигна чак до най-долното стъпало от вестибюла, преди болката в ръката да го събори на колене. Железопътни полицаи тичаха към специалния влак на Хенеси.
— Натам! — посочи им той с пистолета си. – Сам. Среден ръст. Тъмен костюм и бомбе. Изтърва пистолета си. Вероятно има друг.
Втурнаха се в тъмното и някои надуха свирки за подкрепление. Бел се олюля към стъпалата, тъкмо когато Марион слезе.
— Добре ли си? – извикаха двамата едновременно.
— Нищо ми няма – отвърна Марион първа и извика на тичащия към тях кондуктор: – Доведи лекар!
Помогна на Бел да се качат във вагона. Престън Уайтуей се беше подпрял на вратата й и пречеше.
— Ей, какво става тук? – попита той.
— Престън! — извика Марион. – Махни се от пътя ми, преди да вдигна онзи пистолет и да те застрелям.
Вестникарският издател се изниза по коридора, чешейки се по главата. Марион помогна на Бел да влезе в купето и го сложи да легне на леглото.
— Кърпи — отрони той. – Преди да съм нацапал чаршафите ти.
— Лошо ли си ранен, Айзък?
— Мисля, че всичко е наред. Улучи само ръката благодарение на теб.
Докато дойде докторът от болничния вагон „Южен Пасифик“, железопътната полиция бе докладвала на Бел, че мъжът, който го беше прострелял изчезнал в тъмното.
— Продължавайте да търсите — каза им той. – Сигурен съм, че го раних. Всъщност мисля, че му отпрах ухото.
— И още как! Намерихме парче от него. И диря кръв чак до края на лампите. Но това не е достатъчно, за да го убие, за съжаление.
— Намерете го! Името му е Филип Доу. Десет хиляди долара са обещани за главата му. Искам да разбера дали работи за Саботьора.
Лекарят на компания „Южен Пасифик“ се оказа корав тип, свикнал с пробивни рани и премазвания, които се срещаха често в строителството на железопътни линии. Бел изпита облекчение като видя, че изобщо не го притесни кървавата бразда, оставена от 45-калибров оловен куршум през мускула. Проми грижливо раната с вода. После вдигна шише с карболова киселина.
— Това ще боли.
— Отравянето на кръвта ще боли повече – отвърна Бел, стиснал зъби. – Сипете го.
След като го поля с изгарящия дезинфектант, докторът го превърза.
— Ще се наложи да носите ръката си превързана през рамо един-два дни, за да отпочине. Но костта е добре. Обзалагам се, че адски боли.
— Да – отвърна Бел и се усмихна широко на Марион, която изглеждаше пребледняла. – След като го споменахте.
Не се безпокоите, ще се погрижа за това, докторът извади от кожената си чанта игла за подкожни инжекции и започна да пълни резервоара с прозрачна течност.
— Какво е това? – попита го Бел.
— Морфин хидрохлорид. Няма да чувствате нищо.
— Не, благодаря, докторе. Трябва ми бистра глава.
— Вие си знаете – отвърна лекарят. – Утре ще сменя превръзката. Лека нощ. Лека нощ, мадам.
Марион затвори вратата след него.
— Бистра глава? Айзък, ти си прострелян. Пребледнял си като призрак. Не може ли да си дадеш почивка до края на нощта?
— Точно това възнамерявам – отвърна й Бел и посегна към нея със здравата си ръка. – Затова искам бистра глава.
*** XL ***