„Татко, скъпи ми татко,
ела си вкъщи с мен сега ”
Шейсет гласа от Въздържателно дружество окръг Вентура пееха в хор.
Джеймс Дашууд изви врат, надявайки се да зърне изгърбения ковач Джим Хигинс, който беше избягал, когато му показа рисунката на дървосекача. Айзък Бел твърдеше, че Хигинс се е заклел във въздържание на събрание на клуба. Това събрание в градчето Окснард, което се издържаше от производството на захарно цвекло, изпълваше тента, достатъчна да побере цирк.
До този момент Дашууд беше посетил вече шест такива събрания – достатъчно, за да е наясно с нещата. Ловко отбягваше усмихващите се майки, които сръгваха с лакти дъщерите си да погледнат към него. Винаги, когато се търсеше обет за въздържание, жените имаха числено превъзходство пред мъжете. Малцина бяха млади като него, толкова чисти и спретнати. По-типичен беше златотърсачът, седящ до него в опърпано палто и провиснала шапка, който сякаш беше влязъл само за да се скрие от дъжда.
Певците най-после приключиха. Разпоредители монтираха мощен „магически фенер“ с ацетиленово осветление. Дългата му леща очерта кръг светлина на екрана от другата страна на тентата. Всички очи се загледаха в кръга. Предстоеше някакво шоу.
Следващият оратор се оказа ревностен методист.
— Невежите алкохолизирани тълпи с почервенели носове ни презират като утописти – заговори той гръмко. – Но твърдението ни, че на този свят не бива да има място за опияняващи напитки, не ни прави утописти. Ние не провеждаме опасен експеримент. Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.
Посочи към магическия фенер.
— С помощта на мощен микроскоп и този магически фенер ще демонстрирам пред вас, че да поглъщаш дестилиран спирт е като да пиеш отрова. Когато пиеш опияняваща течност, отравяш ума си. Отравяш семейството си. Отравяш собственото си тяло. Гледайте екрана, дами и господа. Под увеличителните сили на този микроскоп поставям тази чаша чиста природна вода, извадена от кладенеца на църквата долу на пътя, и я прожектирам на екрана.
Многократно увеличена, кладенчовата вода гъмжеше от плуващи из нея микроби.
Вдигна капкомер, пъхна го в гърлото на бутилка уиски „Скуиръл“ и засмука в него от кафявата течност.
— Сега поставям една капка уиски във водата. Само една-единствена капка.
Увеличената капка уиски удари като кал, зацапала езеро. През водата се разпръсна кафяв облак. Микробите се разбягаха, заплуваха в паника към краищата на стъклото. Но спасение нямаше. Гърчеха се, свиваха се, застиваха и умираха. Златотърсачът, седнал до Дашууд, потръпна.
— Виж ги всички тия гнусни гадини – изръмжа той. – Никога повече няма да глътна вода без уиски в нея.
Дашууд забеляза някакъв едър мъж в тъмно палто в първите редове на събранието и бързо се запровира към него.
— Кой ще излезе? – призова ораторът. – Кой подпише сертификата за въздържание и ще се закълне никога повече да не пие?
Когато се приближи, Дашууд видя, че мъжът тъмното палто не беше Джим Хигинс. Но междувременно се оказа на ръка разстояние от асистента на оратора, приятни млади дами, които се спуснаха отгоре му, размахвайки писалки „Уотърман“ и празни сертификати.
— Още две телеграми, господин Бел – каза Дж. Дж. Медоуз. – Как е ръката тази сутрин?
— Тип-топ.
Първата телеграма отговаряше на въпроса на Бел за преждевременното напускане на Военната академии в Уест Пойнт от сенатор Чарлз Кинкейд. Офисът на Ван Дорн в окръг Вашингтон, който имаше неофициален достъп до армейските архиви на САЩ, донасяше, че Кинкейд се е оттеглил доброволно, за да продължи следването си в университета на Западна Вирджиния. Не бяха изровили никакъв намек за нарушение и никакъв запис за освобождаване. Оперативният споделяше мнението, че качеството на цивилните инженерни училища се беше вдигнало над това на военното, което допреди Гражданската война бе единственото място за обучение за инженери.
Бел беше заинтригуван повече от второто съобщение, което съдържаше нова информация за асистента на Франклин Мауъри, Ерик Соарес. По-задълбоченото проучване показваше, че Соарес беше избягал от сиропиталището на Канзас сити, подкрепяно от Мауъри. Соарес беше изплувал на повърхността две години по-късно в изправително училище за малолетни, Мауъри беше поел лична отговорност за него, наел беше възпитатели, които да попълнят празнотите в образованието му, а след това го беше промоцирал в инженерния колеж в Корнел. Което, според Бел, обясняваше отношението от типа „чичото и любимия племенник“ между двамата.