— Не.
Положиха Кинкейд, все още стегнат на носилката, в ковчега и завинтиха капака.
— Влакът навреме ли е?
— Виелица не може да забави немски влак. Взе ли си билета? Ще се видим на границата.
Облак сняг, завихрен от снегорина, заискри пред фара на локомотива, навлязъл с пухтене в станцията. Бел се качи и показа билета си. Едва след като се отпусна благодарно в плюшената седалка на купето първа класа, осъзна колко беше премръзнал, уморен и натъртен.
Въпреки това изпитваше дълбока радост и удовлетворение. Саботьора беше приключил, наказан беше за престъпленията си. Чарлз Кинкейд нямаше да убива повече. Бел се запита дали Ема Комдън бе наказана достатъчно заради шпионирането на Озгуд Хенеси. Дали не я беше оставил да се измъкне безнаказано? Не. Никога нямаше да е свободна, докато не се спасеше от затвора на сърцето си. А това, както знаеше Айзък Бел повече от всеки друг, никога нямаше да се случи.
Час по-късно влакът забави при Митенвалд. Кондукторите преминаха, за да предупредят пътниците да приготвят документите си за проверка.
— Дойдох да карам ски – отвърна Бел на въпроса на граничния служител.
— Какъв е този „багаж“ в багажния вагон?
— Един стар приятел се разби в дърво. Помолен бях да придружа тялото му до дома.
— Покажете ми!
Войници, въоръжени с пушки „Карабинер 986“ застанаха мирно в коридора и придружиха Бел с граничаря до багажния вагон. Арчи Абът седеше на ковчега. Пушеше цигара „Щурм“ – добър щрих според Бел, тъй като марката „Щурм“ беше собственост на нацистката партия.
Абът не си направи труда да стане заради граничаря. Изгледа го пренебрежително със студените си сиви очи и излая на безукорен отсечен немски:
— Жертвата беше приятел на Райха.
Граничарят щракна с пети, отдаде чест, върна документите на Бел и отведе със себе си войниците. Бел се задържа в багажния вагон. Половин час по-късно слязоха в Инсбрук. Австрийски носачи натовариха ковчега на катафалка, придружена от дипломатическа лимузина. На двете возила се вееше американският флаг.
Асистент шарже д’афер стисна ръката на Бел.
— Негово превъзходителство посланикът изпраща съжаленията си, че не можа да ви поздрави лично. Трудно се оправя тези дни. Стари футболни рани, знаете.
— И половин тон мас – промърмори Абът. В битката си с Голямата депресия президент Франклин Делано Рузвелт беше обезоръжил реакционните вестници на Престън Уайтуей, назначавайки стария шеф на Марион за посланик в Австрия.
Бел отпусна ръка на капака на ковчега.
— Кажете на посланик Уайтуей, че агенция Ван Дорн оценява помощта му и му предайте личните ми благодарности… Един момент!
Извади от сакото си етикет за доставка, облиза гърба и го залепи на ковчега. Гласеше:
Детективска агенция Ван Дорн
Чикаго
Внимание:
Алойснъс Кларк, Уоли Сисли,
Мак Фултън
Беше влажно студено утро в Париж, когато Айзък Бел слезе от влака си на „Гар дю л‘Е“. Махаше за такси, но се спря и погледна с възхищение елегантната синьо-черна кола „Бугати 41 Роял“. Рекламирана като най-скъпата кола на света, тя беше извън всякакво съмнение толкова изящна, колкото и величествена.
Бугатито спря безшумно до бордюра пред Бел. Униформеният шофьор скочи от отворената си кабина.
— Бонжур, мосю Бел.
— Бонжур – отвърна Бел и се зачуди: „Сега пък какво?“ Съжали, че беше оставил немския си автоматичен пистолет в чантата.
Шофьорът отвори вратата на луксозното отделение за пътници.
Марион Морган Бел потупа седалката до себе си.
— Помислих, че ще ти хареса да се повозиш.
Айзък влезе и я целуна топло.
— Как мина? – попита тя.
— Приключи – отвърна й той. – Джо Ван Дорн трябва вече да е качил тялото му на крайцер в Средиземно море. До две седмици ще е в Щатите.
— Поздравления. – Марион знаеше, че щеше да й разкаже всичко, когато бъдеше готов. – Толкова съм щастлива, че те виждам.
— И аз. Но нямаше защо да ставаш толкова рано.
„Е, не съм напълно станала. — Отвори горницата на палтото си, за да се види червената й копринена нощница. – Помислих, че ще искаш закуска.
Колата плавно се вля в трафика. Бел хвана ръката й.
— Може ли да те попитам нещо?
— Всичко. – Притисна дланта му до бузата си.
— Откъде взе този „Бугати Роял“?
— О, това ли? Отбих се снощи за чашка в хотелския бар и най-сладкият французин се опита да ме свали.
От едно на друго и накрая настоя да използваме тази кола, докато сме в Париж.