— Къде е куката?
— Хората ви я пазят ей там. А сега, ако ме извините, господин Бел, трябва да приведа железния път в изправност.
Бел тръгна по протежението на насипа и доближи Лари Сандърс от лосанджелиския клон на агенцията, приклекнал пред една траверса. Двама от по-добре сложените му мъже държаха хората от железниците на разстояние. Бел се представи, а Сандърс се изправи, отупвайки прахта от коленете си.
Лари Сандърс беше слаб мъж с къса, стилно подстригана коса и толкова тънки мустачки, че изглеждаха така, сякаш някой му ги беше нарисувал с молив. Подобно на Бел и той бе облечен в бял ленен костюм, подходящ за горещото време, но на главата му имаше градско бомбе, което, доста странно, също беше бяло като костюма му. За разлика от ботушите на детектива, на краката му имаше чифт лачени бални обувки, които му придаваха общия вид на човек, който би бил по-доволен, ако му се налагаше да охранява фоайето на скъп хотел, отколкото да крачи из въглищния прах, които покриваше пренаселената с хора отсечка от железопътния насип. Бел, който бе навикнал на всякакви модни приумици в Лос Анджелис, не обърна особено внимание на необичайните аксесоари за глава и крака на Сандърс. Вместо това пристъпи направо към въпроса, като допусна, че мъжът от агенцията разполага с всички възможни знания и умения, необходими за длъжността му.
— Чувал съм за вас – каза Сандърс, предлагайки му меката си ръка с отличен маникюр. – Шефът ми изпрати телеграма от Сакраменто. Каза, че ще се появите. Винаги съм искал да се запознаем.
— Къде е куката?
— Докато успеем да дойдем, копоите от железницата вече я бяха намерили.
Сандърс отведе Бел до една от релсите, която се бе огънала като геврек. В единия й край бе завинтена кука, която изглеждаше така, сякаш я бяха измайсторили от котва.
— Това кръв ли е, или ръжда?
— Не бях обърнал внимание. – Сандърс отвори джобно ножче с перлена дръжка и остърга с него метала. – Кръв. Засъхнала кръв. Изглежда, си е порязал ръката на грапавина в желязото. Остър поглед имате, господин Бел.
Айзък подмина ласкателството:
— Открийте кой е пробил тази дупка.
— Не ви разбрах, господин Бел?
— Не можем да задържим всеки мъж с рана на ръката в Калифорния, но можем да издирим кой е пробивал дупка точно в тази кука. Разпитайте във всеки машинен сервиз и ковачница в окръга. Незабавно!
Айзък Бел се обърна на пети и отиде да разпита детективите от железницата, които наблюдаваха случващото се с намусени изражения.
— Някога да сте виждали подобна кука?
— Парче от котва за лодка.
— И аз така си помислих. – Той отвори златната си табакера и й позволи да мине през ръцете на присъстващите. Когато детективите вече бяха запушили и Бел бе установил имената им – Том Григс и Ед Ботъмли, – запита: – Ако човечецът на дървото случайно не е причинил дерайлирането на влака, как според вас се е измъкнал истинският саботьор след катастрофата?
Детективите размениха погледи.
Ед каза:
— Куката му е осигурила предостатъчно време. Обади се и Том:
— В Глендейл открихме служебна ръчна дрезина, претърколена надолу по насипа. Получихме оплакване за кражбата й от товарното депо в Бърбанк.
— Добре. Само че ако е стигнал до Глендейл с ръчна дрезина, трябва да е било три или четири през нощта. – Бел замълча замислено – Как, предполагате се е измъкнал от Глендейл? Трамваите не се движат до толкова късно.
— Може да го е чакал автомобил.
— Мислите ли?
— Ами бихте могли да попитате Джак Дъглас… само дето той е мъртъв. Той отговаряше за охраната на Глендейл. Някой го е убил нощес. Набучил го е като прасе.
— За пръв път чувам – рече Бел.
— Е, може би не сте имали случай да говорите с точните хора — отвърна детективът от железниците, хвърляйки презрителен поглед на наконтения Сандърс, който стоеше в очакване наблизо.
Айзък Бел отговори с намек за усмивка:
— Какво имате предвид с това „набучил“? Рана от намушкване?
— Намушкване? – попита Ед. – Кога за последно сте виждали намушкване и от двете страни на палтото? Човекът, който го е убил, или е бил як кучи син, или с използвал сабя.
— Сабя? – повтори Бел. – Защо пък сабя?
— Дори и да е бил достатъчно силен, че да го прободе от край до край с ловджийски нож, е щяло да му дойде в повече, докато го извади. Това е причината хората обикновено да си забравят ножовете, забити в жертвата. Проклетиите засядат. Така си мисля – по-скоро дълго и тънко острие, като сабя.