Марион първа нахлу във фоайето. Толкова беше развълнувана от срещата си с Айзък, че остана в пълно неведение за неприкритите и изпълнени с възхита погледи, които привличаше от страна на различни джентълмени, докато крачеше нетърпеливо пред часовника. Носеше сламено русата си коса вдигната високо – модна прическа, която подчертаваше дългата й грациозна шия и красотата на лицето й. Имаше тънък кръст и деликатни ръце, а начинът, по който сякаш се носеше над килима, подсказваше колко са дълги краката и.
Морско зелените й очи се стрелнаха към часовника в мига, в който минутната стрелка се изправи напълно и големият „Магнета“ отброи три мощни удара, които отекнаха като камбани на катедрала и сякаш разтърсиха стените.
Една минута по-късно Айзък влезе със забързана крачка във фоайето – висок и по мъжки красив в своя кремав вълнен костюм и колосаната си синя риза със сгъната яка. Носеше и вратовръзката на златни ивици, която тя му бе подарила и която съвършено прилягаше на пшеничените му коса и мустаци. Марион толкова се зарадва, когато го видя, че успя единствено да каже:
— Никога не съм те виждала да закъсняваш.
Айзък отвърна на усмивката й и отвори златния си джобен часовник.
— Големият „Магнета“ избързва с шейсет секунди – А после я огледа и добави: – А аз никога не съм те виждал по-красива.
Придърпа я в прегръдките си и я целуна.
Отведе я до две кресла, откъдето можеше да държи под око цялото фоайе с помощта на няколко от окачените огледала. Поръчаха си чай и лимонов кейк от един сервитьор с фрак.
— Какво гледаш? – запита Бел. Тя го наблюдаваше, с лека усмивка на красивото си лице.
— Преобърна живота ми наопаки.
— Не аз, а земетресението – подразни я той.
— Преди земетресението. То само те прекъсна.
Дамите на възрастта на Марион Морган следваше да бъдат омъжени от години, но тя бе жена с добра преценка и се наслаждаваше на независимостта си. На трийсет години вече разполагаше с достатъчно опит, издържайки се като старша секретарка в банковия бизнес, и живееше напълно самостоятелно още от деня, в който се бе дипломирала с научна степен по право от Станфордския университет. Красивите и богати ухажори, умолявали за ръката й, до един бяха останали разочаровани. Може би куражът й се дължеше на атмосферата в Сан Франциско – изпълнена с безкрайни възможности. Може би вината беше на образованието, което бе получила след смъртта на майка си от внимателно подбрани наставници и изпълнения й с любов баща. Може би на факта, че живееше в модерни времена и на вълнението от живота в дръзките първи години на новия век. Но нещо бе успяло да я изпълни с увереност и рядко срещаната способност да извлича неподправено удоволствие от обстоятелството, че е сама.
Или по-точно, докато Айзък Бел не се появи в живота й и не накара сърцето й да забие по-бързо, сякаш отново бе на седемнайсет и беше на първа среща.
„Такава късметлийка съм“, помисли си тя.
Айзък взе ръката й.
В продължение на доста дълго време му беше трудно да проговори. Красотата й, поведението и грацията, които се излъчваха от нея, неизменно го караха да изпитва дълбоко вълнение. Най-накрая, вгледан в зелените й очи, успя да продума:
— Аз съм най-щастливият човек в Сан Франциско. И ако в този момент се намирахме в Ню Йорк, щях да бъда най-щастливият човек в Ню Йорк.
Марион се усмихна и отмести очи. Когато отново погледна към него забеляза, че е отклонил поглед по посока на заглавието във вестника: ИЗВЪН РЕЛСИТЕ!
През 1907 година влаковите катастрофи бяха част от всекидневието, но мисълта, че става въпрос за лосанджелиски експрес, както и че Айзък през цялото време се вози с влакове, беше ужасяваща. По ирония на съдбата се тревожеше по-малко за опасностите в професията му. Тези опасности бяха реални и беше виждала белезите му. Но да се тревожи, че Айзък може да се сблъска със стрелци или хора с ножове би било също толкова ирационална мисъл, колкото притеснението за безопасността на някой тигър в джунглата.
Любимият й се взираше във вестника с потъмняло от гняв лице. Тя докосна ръката му: