Саботьора замахна светкавично с лоста.
Тежката стомана потъна с хрущене в пияния череп на дърваря и го повали гърбом обратно върху траверсите като парцалена кукла. Зачака го да помръдне и когато не последва нищо, хладнокръвие поднови опитите си да помести вагона, сякаш нищо не се беше случило.
Усети как разстоянието между подпората и колелото се увеличава. Вагонът се движеше. Захвърли лоста и скочи на платформата, без да изпуска тенекията с парафин. Вагонът бавно достигна до стрелката, премина с громолене покрай нея и продължи по насипа, откъдето започна да набира скорост. Той забързано подмина тялото на дървосекача, достигна до механизма на спирачките и го завъртя в обратна посока, докато не усети, че обувките застъргаха в колелата, забавяйки устрема на платформата до петнайсетина километра в час. След това отвори тенекията и разплиска течността по траверсите.
Платформата не спря в продължение на километър и половина, достигайки V-образното разклонение, където наклонът ставаше още по-стръмен.
Саботьора запали кибритена клечка и като я предпазваше в шепа от вятъра, я приближи до парафина. Щом пламъците лумнаха, освободи спирачката. Платформата отново се втурна напред, а той се придвижи обратно в задната част. Луната избра същия момент, за да се подаде над планинския хребет, хвърляйки ярка светлина върху релсите – достатъчна, че да освети безопасно място, където да скочи от вагона. Саботьора прие това за знак. Късметът винаги му се усмихваше. Нещата винаги ставаха по неговия начин. Като например сега. Скочи и се приземи с лекота. Вече чуваше как платформата завива вляво, прекосявайки с трясък V-образното разклонение по посока на ремонтните депа.
Той също тръгна наляво, надолу по насипа към главната линия, надалеч от депата. Колелата вече издаваха непрестанен вой, докато се въртяха все по-бързо по стръмния склон. Последното, което видя, бяха оранжевите пламъци, движещи се с огромна скорост надолу по планината. След три минути всеки железопътен копой наоколо щеше да тича с всички сили по посока на ремонтните депа, докато самият той щеше да се отдалечава възможно най-бързо в противоположната посока.
* * *
Като се люлееше и ускоряваше все повече до петдесет, седемдесет, а после осемдесет километра в час и хвърляше бесни пламъци след себе си, изпуснатата на свобода платформа се тресеше, заплашвайки да разпилее товара си – скърцащи, масивни траверси, стенещи една в друга като стените на дървен кораб, попаднал в бурно море. Дървосекачът, чието име беше Дон Албърт, се претърколи първо на една страна, а после на друга. Краката и ръцете му бяха напълно отпуснати. Дланта му се плъзна в пролуката между две траверси. Когато правоъгълните дървени трупи отново се поместиха и заклещиха пръстите му помежду си, той най-после се пробуди, надавайки вик от непоносимата болка.
Албърт засмука пръсти и се зачуди защо ли всичко изглеждаше така, сякаш се движеше. Главата му като че се опитваше да се сцепи и целият свят се въртеше. Натрапчивият вкус на контрабандно уиски в устата му обясняваше и двете доста познати усещания. Но защо звездите над главата му не спираха да променят местоположението си? И защо дървесината под гърба му като че вибрираше? Посегна под дебелото си плетено кепе със здравата ръка и усети как го пронизва остра болка в черепа. Напипа лепкава кръв. Трябваше да е паднал на главата си. Добре, че кратуната му беше дебела като гюле.
Не, не беше паднал. Беше се сбил. Смътно си спомняше, че разговаря с някакъв висок дългокрак хитрец точно преди светлините да изгаснат. И най-проклетото от всичко беше, че се чувстваше така, сякаш се намираше във влак. Откъде беше успял да открие влак в планината, в отдалечен дървосекачески лагер в Каскейд — нямаше никаква представа. Все така проснат по гръб, той се огледа. Зад него имаше огън. Вятърът издухваше пламъците надалеч от него, но пожарът си беше пожар и се разразяваше в прекалено голяма близост, за да се чувства удобно. Усещаше жегата.
Непосредствено до него изпищя влакова свирка. Стори му се, че може да я докосне.
Дон Албърт се изправи и остана почти заслепен от фара на локомотив, светещ в самото му лице. Добре, значи наистина се возеше на влак, при това бързо, с поне два километра в минута, зад него имаше пламъци, а пред него – връхлитащ локомотив. Около него пърхаха стотици светлини, подобно на светлинки в автоматичен платен грамофон: пламъците зад гърба му, фарът на локомотива, обкръжен от зелени сигнални светлини пред него, електрическите лампи по стълбовете, облещени от товарното депо, светлините в постройките на депото, в палатките, подскачащи нагоре-надолу, докато мъжете из тях бягаха за живота си, опитвайки да се махнат от пътя на влака, върху който се возеше той.