Беше избрал сандък с фенери, съобразявайки, че никой нямаше да го отвори през деня. Ако някой го направеше, щеше да го убие с подходящото за момента оръжие, а след това да скочи навън и да убие всеки друг, на когото се натъкнеше.
Усмихна се мрачно в тясното тъмно пространство. Предположението му се оказа вярно. А кой се беше качил на влака? Самият главен следовател на Ван Дорн, прочутият Айзък Бел. В най-лошия случай, Саботьора щеше да направи Бел пълен глупак. В най-добрия щеше да го застреля между очите.
Спирачът провери всеки вагон, а когато стигна до локомотива Бел видя, че говори с началника, машиниста и огняря, събрали се долу. След това началникът и спирачът забързаха назад, като проверяваха отново всеки от петдесетте вагона, вагоните за добитък и откритите платформи. Когато стигнаха до служебния, началникът, по-възрастен мъж с навъсени кафяви очи и раздразнена физиономия на набръчканото лице, каза:
— Никакви саботьори. Никакви бачкатори. Никой. Влакът е празен. Достатъчно време загубихме тук.
Вдигна флага си да даде сигнал на машиниста.
— Чакай – нареди му Бел.
Скочи долу и затича покрай влака, надничайки във всеки вагон под всяко шаси. По средата на композицията се спря до един вагон за добитък, вмирисан на мулета.
Обърна се бясно и затича презглава назад към камбуза.
Познаваше тази миризма. Не беше яхния. Не беше некъпан железничар. Човек, возил се в зеления вагон за животни, вмирисан така на мулета, сега се криеше някъде в служебния вагон.
Скочи на платформата на камбуза, блъсна вратата, захвърли настрана дюшека от първата пейка и дръпна капака нагоре. Сандъкът съдържаше ботуши и жълти дъждобрани. Бързо отвори следващия. Този беше пълен с флагове и леки ремонтни инструменти. Имаше още два. Началникът и спирачът го наблюдаваха с любопитство от вратата отсреща.
— Отдръпнете се – каза им Бел и отвори третия сандък. Оказа се пълен с тенекии масло и керосин за лампи. С пистолет в ръката се наведе да отвори и последния сандък.
— Само фенери има вътре – каза спирачът.
Бел го отвори.
Железничарят се оказа прав. Сандъкът съдържаше червени, зелени и жълти фенери.
Ядосан, озадачен и зачуден дали мъжът бе успял някак да избяга към дърветата от едната страна, докато той бе наблюдавал от другата, Бел закрачи към локомотива и извика на машиниста:
— Подкарвай си влака!
Постепенно се успокои. А накрая се усмихна, спомнил си нещо, на което Уиш Кларк го беше научил:
— Не можеш да мислиш, когато си бесен. А това е двойно по-вярно, когато си бесен на себе си.
Нямаше съмнение, че Саботьора е способен мъж, дори гениален, но сега като че ли още нещо му помагаше: късметът, непредвидимия елемент, който можеше да хвърли едно разследване в хаос и да удължи залавянето. Бел вярваше, че е само въпрос на време докато спипат Саботьора, но времето беше кратко – ужасно кратко – заради активността на този индивид. Това не беше обикновен обирджия на банки. Нямаше да се скрие в някой бардак и да харчи престъпната си печалба по вино и жени. Още в този момент щеше да замисля новото си нападение. Детективът си даваше болезнена сметка, че все още няма никаква идея за мотивите на този човек. Но знаеше със сигурност, че Саботьора не беше от типа престъпници, които си губят времето с празнуване на победите си.
Двайсет минути по-късно Бел заповяда композицията да спре до специалния влак на Лилиан Хенеси, който все още чакаше на страничния коловоз. Екипът придвижи товарния напред към водния резервоар.
Саботьора изчака, докато екипажът се залиса със зареждането на вода. Скочи от рафта на купола и се пъхна отново в първото си скривалище, сандъка за фенерите. На следващото спиране за вода се измъкна от служебния вагон и се скри в един от покритите товарни, тъй като екипът щеше да отвори и да вземе фенери, след като слънцето се скриеше.
Десет часа по-късно, посред нощ, скочи долу в разпределителната станция в Рединг. Щом видя многото детективи и полиция напред, се скри в един водосток и загледа полюшващите им се в тъмното светлини.