- Спипахме го – каза Уоли.
Мак изохка – Уоли го погледна. Лицето му беше стегнато от болка, преви се на две, стисна се за гърдите и падна силно в калта. Колегата му коленичи до него.
— Господи, Мак!
Лицето на Мак беше мъртвешки бяло, очите му отворени широко. Вдигна глава и зяпна над рамото на Уоли.
— Зад теб! – измърмори той.
Дочул тичащите стъпки, Уоли мълниеносно се обърна.
Мъжът, когото бяха подгонили, мъжът, който приличаше на скицата, мъжът, който определено беше Саботьора, тичаше право към него с нож в ръката. Уоли прикри тялото на стария си приятел със своето и плавно издърпа пистолет изпод карираното си сако. Зареди револвера за еднократна стрелба с опитно движение на палеца по нащърбения ударник и насочи цевта. Хладнокръвно се прицели, за да разбие костите в рамото на Саботьора, вместо да го убие, за да могат да го разпитат за вече задвижени бъдещи нападения.
Преди да успее да стреля, чу метално изщракване и стъписан видя блесналата светлина по стоманата, когато острието на ножа изведнъж скочи към лицето му. Саботьора все още беше на метър и половина от него, но върхът вече влизаше в окото му.
„Направил е сабя, разпъваща се телескопно от зареден с пружина нож“, беше последната мисъл на Уоли Кисли, докато оръжието на Саботьора се врязваше в мозъка му. „А мислех, че съм видял всичко.“
Саботьора изтръгна оръжието си от черепа на детектива и го заби във врата на падналия му партньор. Мъжът вече изглеждаше мъртъв, но не беше моментът да се рискува. Извади острието и огледа хладнокръвно наоколо. След като се увери, че в уличката няма никой, тръгнал след преследвачите му, изтри тънкото острие в карираното сако, щракна пружинния механизъм, за да го скъси и го върна в канията в ботуша си.
Беше на косъм, от онзи вид почти провали, които не можеш да предвидиш, освен ако не си винаги нащрек, бърз и готов да убиеш, и той беше възбуден от измъкването си. „Не спирай!“, каза си. Овърленд Лимитид нямаше да чака, докато си празнува победата.
Бързо излезе от уличката и прекоси Двайсет и пета улица. Притича пред един електрически трамвай, зави вдясно по Уолстрийт и измина една пресечка успоредно на дългата железопътна гара „Юниън депо“. След като се увери, че никой не го преследва, прекоси Уол и влезе в гарата през врата в северния край.
Намери мъжката тоалетна и се заключи в една кабина. Бързайки да догони времето, смъкна комбинезона, който скриваше елегантни пътни дрехи и извади скъпа кожена чанта „Гладстън“ с месингови закопчалки от торбата си за инструменти. Извади от чантата лъскави черни ботуши с връзки, сиво бомбе „Хомбърг“ от предпазната му кутия за шапки, и деринджър, а грубите ботуши със сгъваемата сабя прибра в „Гладстън“-а. Стегна ботушите и пусна деринджъра в джоба на сакото си. Смъкна брадата си, която също прибра в чантата и изтърка следите от лепило по кожата си. След това натика комбинезона в торбата и я пъхна зад тоалетната. В комбинезона или в торбата нямаше нищо, по което биха могли да го проследят. Провери времето на железопътния си джобен часовник и изчака точно две минути, търкайки ботушите си в опакото на крачолите на панталона, за да ги лъсне, след което прекара костен гребен през косата си.
Най-сетне излезе от кабината. Огледа се грижливо в огледалото над умивалника. Отлюспи петно засъхнало лепило от брадичката си и постави сивия хомбърг на главата си.
Усмихнат, излезе спокойно от мъжката тоалетна и тръгна през оживеното фоайе, което изведнъж загъмжа от железопътна полиция. Оставаха само няколко секунди, затова бързо се шмугна покрай гаровите служители, които вече затваряха вратите към опушените перони. Локомотив изпищя двойния сигнал „напред“ и „Овърленд Лимитид“, луксозен експрес, съставен от осем първокласни „Пулман“, вагон-ресторант и вагон за отдих, се затъркаля бавно на изток за Шайен, Омаха и Чикаго.
Саботьора закрачи покрай последния вагон, където бе салонът за отдих. Изравни се със скоростта му, озъртайки се във всички посоки.
Далече напред, точно зад багажния вагон, видя мъж, облегнат на стъпалата на първия „Пулман”. Държеше се за ръчката така, че да може да се люшне навън и да види добре всеки, който се качи на „Лимитид“ в последната минута. Беше на около двеста метра от Саботьора, тъкмо когато посягаше за ръчката, за да скочи на движещия се влак, но острият силует на ловец не можеше да се сбърка.