— Айзък Бел.
— Бел… Хм. Не вярвам да души „под прикритие“ след като ти е казал името си.
— Познах го. Често пътува.
— По работа ли е тръгнал?
— За това не знам. Но се вози с пропуск, подписан лично от президента Хенеси. И получихме заповеди да осигуряваме на агентите на Ван Дорн всичко, което поискат.
Усмивката на Саботьора се стегна и очите му се изпълниха с леден блясък.
— Какво ви поиска Айзък Бел?
— Нищо засега, сър. Предполагам, че разследва всички онези саботажи на „Южен Пасифик“.
— Сигурно можем да оскъпим нещата за господин Бел в приятелската ни игра на карти. – Кондукторът изглеждаше изненадан.
— Дали на един детектив ще му стиска да се включи в джентълменската ви игра?
— Подозирам, че господин Бел може да си го позволи – отвърна Саботьора. – Стига да е същият Айзък Бел, за когото съм чувал слухове, че е богат мъж. Никога не съм играл на покер с детектив. Би могло да се окаже интересно. Защо не го запиташ дали би желал да се включи?
Не беше въпрос, а заповед. Кондукторът обеща да покани детектива да се включи в играта на покер с високи залози след вечерята в апартамента на съдия Конгдън.
Стилът, по който човек играеше покер, разкривате всичко, което трябваше да се знае за него. Саботьора щеше да използва възможността, за да вземе мярка на Бел и да реши как да го убие.
Купето на Айзък Бел се намираше във вагон „Пулман“ с мъжка тоалетна в предния край с вградени огледала, никелирани прибори и масивни мраморни умивалници. Имаше място за две кресла. Палма в саксия се полюшваше в ритъм с влака, забързан покрай река Уебър и теглен от мощния си локомотив по еднопроцентовия наклон на трасето към веригата на Уасач.
Бел се обръсна там, преди да се облече за вечерята. Макар да можеше да си позволи лукса на скъп апартамент със собствено сервизно помещение, предпочиташе общите бани по време на път. Там, както и в стаите за преобличане в гимнастическите салони и частните клубове, нещо в съчетанието на мрамор, плочи, течаща вода и удобни столове в отсъствието на жени правеше мъжете склонни да се хвалят. Самохвалковците говореха откровено с непознати и винаги можеше да се засече полезна информация от подслушани разговори. И наистина, докато хлъзгаше правия си стоманен бръснач „Вуц“ по лицето си, един добре закръглен жизнерадостен притежател на кланица от Чикаго извади пурата си, за да подхвърли:
— Шафнерът ми каза, че сенатор Чарлз Кинкейд се е качил на влака в Огдън.
— „Инженерът герой“ ли? – отвърна добре облечен търговски агент, удобно изтегнат в другото кожено кресло. – Бих искал да се здрависам с него.
— Трябва само да го хванеш натясно във вагон-ресторанта.
— Никога не знаеш с тия сенатори – рече търговецът. – Конгресмени и губернатори ще стиснат всяка ръка, в която все още тече кръв, но сенаторите на САЩ са надута пасмина понякога.
— Така става, когато си назначен, а не избран.
— Това ли беше високият тип, който скочи на влака в последната секунда? – попита Бел от огледалото за бръснене.
Чикагският разфасовчик на месо отвърна, че четял вестника, когато влакът тръгнал и не бил забелязал.
Търговецът обаче го беше видял.
— Скочи бързо като хобо!
[* ново – странстващ работник в САЩ от началото на XX в. – Б.пр.]
— Доста добре облечен хобо – подхвърли Бел, а месарят и търговецът се засмяха.
— Това беше добро – изкиска се касапинът. – Добре облечен хобо. В кой бранш си, синко?
— Застраховане – отвърна Бел. Улови погледа на търговския агент в огледалото. – Онзи, дето скочи в последната минута сенатор Кинкейд ли беше?
— Възможно е – отвърна агентът. – Не погледнах внимателно. Говорех с един джентълмен в челото на вагона и кондукторът преграждаше гледката ми. Но нямаше ли да задържат влака за сенатор?
— Така мисля – каза месарят. Надигна едрото си тяло от креслото, угаси пурата си и рече: – До скоро, момчета. Отивам в салона за отдих. Някой ако пие, черпя. Бел се върна в купето си.
Който и да беше скочил на влака в последния момент, беше изчезнал, когато Бел стигна до салона в задния край на влака. Не беше изненадващо, след като този „Овърленд Лимитид“ се състоеше само от частни купета и единствените обществени места бяха вагон-ресторантът и салонът за отдих. Вагон-ресторантът беше празен, с изключение на сервитьорите, които подреждаха масите за храна, а никой от пушачите в салона не приличаше на добре облечения мъж, когото Бел беше видял от разстояние. Нито някой от тях приличаше на скицата на Саботьора, която дървосекачът беше направил.