Позвъни за шафнера. Чернокожият мъж беше в напреднала възраст, достатъчно стар не само за да се е родил в робство, но и да го е изживял в зрелите си години.
— Как се казвате? – попита го Бел. Не понасяше обичая да наричат всички шафнери на Пулман „Джордж“, на името на работодателя им Джордж Пулман.
— Джонатан, сър.
Бел лепна десет доларова златна монета в меката му длан.
— Джонатан, би ли погледнал тази рисунка? Виждал ли си този човек на влака?
Джонатан огледа скицата.
Изведнъж един пътуващ на запад експрес проблесна покрай прозорците с рева на вятъра и парата, докато двата влака се подминаваха с обща скорост от над 190 км/ч. Озгуд Хенеси беше покрил с два коловоза голяма част от маршрута до Омаха, което означаваше, че луксозните експреси губеха малко време на страничните отбивки, за да преминат други влакове.
— Не, сър – отвърна шафнерът и поклати глава. – Не съм виждал джентълмен, който да прилича на този.
— А това? – Бел показа на шафнера скицата с брадата, но отговорът бе същият. Беше разочарован, но не и изненадан. Пътуващият на изток „Овърленд Лимитид“ беше само един от сто и петдесетте влака, напуснали Огдън след убийството на бандита в конюшнята. Макар, разбира се, тези, които щяха да направят връзка с Ню Йорк – където Саботьора се заканваше, че ще иде в предизвикателната си бележка, – да бяха далеч по-малко.
— Благодаря ти, Джонатан. – Подаде визитката си на шафнера. – Моля те, помоли кондуктора да ми се обади при първата възможност.
След по-малко от пет минути кондукторът почука. Бел го пусна вътре, установи, че името му е Бил Кукс и му показа двете скици, с брадата и без брадата.
— Качи ли се някой на влака в Огдън, който да прилича на някого от тези двамата?
Кондукторът ги огледа внимателно, като взе първо едната, после другата рисунка, и ги заобръща на светлината на лампата, тъй като нощта бе затъмнила прозореца. Бел наблюдаваше строгото му лице за реакция. Отговорни за сигурността на влака и задължени да се грижат всеки пътник да плаща таксата си, кондукторите бяха проницателни наблюдатели с добра памет.
— Не, сър. Не мисля… Макар че този ми изглежда познат.
— Виждали ли сте този човек?
— Ами, не знам… Но лицето ми е познато. – Потърка се по брадичката и изведнъж щракна с пръсти. – Сетих се откъде ми е познат. Наскоро го видях на кино.
Бел прибра скиците.
— Но никой, който поне малко прилича на някого от тези двамата, не се е качвал от Огдън?
— Не, сър. – Мъжът се засмя. – За малко ме хванахте тука, докато не си спомних филма. Знаете ли на кого прилича? Онзи актьор. Брончо Били Андерсън Нали?
— Кой беше мъжът, който се качи на влака в последната минута?
Кондукторът се усмихна.
— Това му се вика съвпадение.
— В смисъл?
— Вече бях тръгнал за купето ви, когато шафнерът ми даде визитката ви. Джентълменът, за когото питате, ме помоли да ви поканя на игра на карти след вечеря в дневната на съдия Конгдън.
— Кой е той?
— Ами сенатор Чарлз Кинкейд!
*** XVI ***
— Бил е Кинкейд?
Вероятността беше нищожна. Но в начина, по който последният пътник се беше качил, имаше нещо целенасочено, все едно, че бе положил особено усилие да напусне Огдън незабелязан. Много нищожна вероятност, трябваше да признае Бел. Като се оставеха настрана многото влакове, които Саботьора можеше да е взел, мнозина хора редовно бягаха, за да уловят транспорта си навреме. Самият той често беше скачал на влак в последния момент. Понякога преднамерено, било за да излъже някой, който вече се е качил, или за да се измъкне от друг, който го е проследил в гарата.
— Доколкото знам, сенаторът беше в Ню Йорк – разсъди Бел.
— О, обикаля, сър. Знаете ги тези висши държавни служители, винаги са в движение. Мога ли да му кажа, че ще играете?
Детективът изгледа Бил Кукс много хладно.
— И как така сенатор Кинкейд научи името ми и разбра, че съм на влака?
Беше необичайно човек да види кондуктор на луксозен експрес, загубил самообладание от нещо по-дребно от изскачане от релсите. Кукс взе да пелтечи.
— Ами, аз… Хм, всъщност, познавам ви, сър.
— Всъщност, разумният пътник се сприятелява с кондуктора си – каза Бел, като смекчи изражението си, за да спечели доверието на мъжа. – Разумният кондуктор се старае да направи всеки на влака щастлив. А най-вече пътниците, които най-много заслужават щастие. Трябва ли да ви напомня, господин Кукс, че имате заповеди пряко от президента на линията, според които детективите на Ван Дорн са първите ви приятели?
— Не, сър.
— Ясно ли е?
— Да, сър, господин Бел. Съжалявам, ако съм ви причинил някоя неприятност.