— Дилърът взима две – обяви Бел, извади две карти, даде си други две вместо тях и остави тестето на масата. – Откриващият залага. Мисля, че това сте вие, съдия Конгдън.
Старият Джеймс Конгдън се усмихна към сенатор Кинкейд покрай Бел, показвайки по-жълти зъби и от горски вълк.
— Ще заложа пода.
Играеха с „лимит до пода“, което означаваше, че единственото ограничение на всеки залог беше струпаното на масата до този момент. Залогът на Конгдън казваше, че макар да беше изненадан от ръката серви на Кинкейд, не се боеше от нея. Намекваше, че има много силна ръка, по-вероятно фул, отколкото кент или флош. Брус Пейн, който изглеждаше изключително доволен, че е излязъл от играта, услужливо преброи пода и обяви с тънкия си треперлив глас:
— Закръглено, залогът ви на пода ще е три хиляди и шестстотин долара.
Джоузеф Вай Дорн беше научил Айзък Бел да пресмята суми спрямо дохода на един работник за ден. Беше го завел в най-долнопробната кръчма в Чикаго и наблюдаваше одобрително как добре облеченият му чирак спечели два юмручни боя. След това насочи вниманието на Бел към клиентите, наредили се на опашка за безплатния обяд. Явно отрочето на бостънска банкерска фамилия и възпитаник на Йейл имаше усет как действа мисловният апарат на привилегированите, беше отбелязал с усмивка шефът му. Но един детектив трябваше да разбира и останалите осемдесет и пет процента от населението. Как разсъждаваше човек, когато нямаше никакви пари в джоба си? Какво правеше човек, когато нямаше нищо за губене, освен страха си?
Трите хиляди и шестстотин долара на пода само за тази ръка бяха повече пари, отколкото работниците в стоманодобивния бизнес на съдия Конгдън изкарваха за шест години.
— Залагам трите хиляди и шестстотин – заяви Конгдън, като избута всички монети пред себе си към средата на масата, и хвърли кесия от червено сукно с още монети, която издрънча тежко върху зеленото кече.
Кен Блум, Джак Томас и Дъглас Мозер бързо пасуваха.
— Плащам вашите три хиляди и шестстотин — каза сенатор Кинкейд. – И вдигам пода. Десет хиляди и осемстотин долара. – Осемнайсет годишни заплати.
— Линията трябва да ви е много благодарна – заяде се Конгдън със сенатора за железопътните акции, с които беше публична тайна, че се подкупват законодателите.
— Линията си влага парите добре – отвърна с усмивка Кинкейд.
— Или искате да повярваме, че вашата ръка серви е наистина много „серви“.
Айзък Бел ги прекъсна:
— Мисля, че беше мой ред да залагам.
— О, ужасно съжалявам, господин Бел. Пропуснахме вашия ред да сгънете картите си.
— Няма нищо, сенатор. Видях, че едва успяхте да хванете влака в Огдън. Вероятно все още сте припрян.
— Мисля, че видях един детектив да виси от стъпенката. Опасна работа, господин Бел.
— Не и докато някой престъпник те удари по пръстите.
— Залогът – изръмжа нетърпеливо съдия Конгдън,
– е моите три хиляди и шестстотин долара плюс десет хиляди и осемстотин долара на сенатор Кинкейд, което прави залога на господин Бел четиринайсет хиляди и четиристотин долара.
Пейн се намеси с напевния си тон:
— Подът, който включва плащането на сенатор Кинкейд, вече е двайсет и една хиляди и шестстотин долара.
Пресмятанията на Пейн едва ли бяха необходими. Дори и най-богатите, най-безгрижните мъже на масата си даваха сметка, че двайсет и една хиляди и шестстотин долара са достатъчна сума, за да купиш локомотива, който теглеше влака им и може би един от вагоните „Пулман“ в добавка.
— Господин Бел – каза съдия Конгдън. – Чакаме отговора ви.
— Плащам вашия залог, съдия, и десетте хиляди и осемстотин долара, вдигнати от сенатор Кинкейд – заяви Бел. – Което прави пода трийсет и шест хиляди долара, който вдигам.
— Вдигате?
— Трийсет и шест хиляди долара.
Възнаграждението за Бел бе удоволствието да види как челюстите на един американски сенатор и на най-богатия стоманен барон в Америка паднаха едновременно.
— Подът вече е седемдесет и два хиляди долара – изчисли господин Пейн.
В салона се възцари дълбока тишина. Чуваше се само приглушеното тракане на колелата. Сбръчканата длан на съдията се пъхна в предния му джоб и излезе с банков чек. Извади от друг джоб златна автоматична писалка, отвори я и бавно изписа число на чека си. След това подписа името си, духна на хартията, за да изсъхне мастилото и се усмихна.
— Плащам вашето вдигане с трийсет и шест хиляди долара, господин Бел, и десетте хиляди и осемстотин долара на сенатора, което вече изглежда дребна сума, и вдигам със сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара… Сенатор Кинкейд, ваш ред е. Моето вдигане и вдигането на господи Бел означава, че ще ви струва сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара, за да останете в играта,