— Боже мили – възкликна Пейн.
— Какво ще направиш, Чарли? – попита Конгдън. – Сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара ако искаш да играеш.
— Плащам – заяви сковано Кинкейд, изписа сумата на разплащателната си карта и я хвърли върху купчината злато.
— Без вдигане? – подхвърли насмешливо Конгдън.
— Чухте ме.
Конгдън извърна подигравателната си усмивка към Бел.
— Господин Бел, моето вдигане беше сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара.
Бел отвърна с усмивка, прикривайки мисълта, че само плащането щеше да отвори дълбока дупка в личното му благосъстояние. Да вдигне щеше да я направи опасно дълбока.
Съдия Джеймс Конгдън беше един от най-богатите мъже в Америка. Ако Бел вдигнеше, нищо нямаше да го спре да вдигне в отговор и да го помете.
*** XVII ***
— Господин Пейн? – попита Айзък Бел. – Колко пари има на пода?
— Ами, да видим… Подът в момента е двеста трийсет и седем хиляди и шестстотин долара.
Бел го пресметна на ум в работници металурзи. Четиристотин души заедно щяха да спечелят този под за година. Десет души, ако извадеха достатъчно късмет, за да преживеят дълъг работен живот без злополуки и безработица, можеха заедно да спечелят тази сума от момчешката си възраст до старост.
Конгдън попита невинно:
— Господин Пейн, какъв ще е подът, ако господин Бел продължи да вярва, че тегленето му на две карти достатъчно е подсилило ръката му, за да плати?
— Хм, подът би включвал четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.
— Близо половин милион долара – каза съдията. – Това вече става сериозна сума.
Бел реши, че Конгдън говори твърде много. Коравият стар стоманен барон всъщност звучеше изнервено. Като човек, който държи кент, което, в логиката на игра „серви” представляваше дъното на бъчвата.
— Мога ли да предположа, сър, че ще приемете чека ми на Американската щатска банка в Бостън?
— Разбира се, синко. Всички тук сме джентълмени.
— Плащам, и вдигам четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.
— Не плащам – заяви Конгдън и хвърли картите с на масата. 11
Кинкейд се усмихна, явно облекчен, че Конгдън е излязъл от играта.
— Колко карти изтеглихте, господин Бел?
— Две.
Кинкейд се взря продължително в картите, свити в ръката на Бел. Когато Бел вдигна очи, остави ума си да се разсее, с което бе по-лесно да изглежда безразличен дали Кинкейд ще плати или пасува.
Вагонът „Пулман“ се полюшваше заради увеличаването на скоростта. Приглушаващият ефект от килима и мебелировката в луксозното купе маскираше факта, че бяха ускорили до близо 130 км/ч по низините на басейна Грейт Дивайд на Уайоминг. Бел познаваше добре тази суха, обрулена от ветровете земя, след като бе прекарал тук месеци на конски гръб в преследване на Дивата банда.
Пръстите на Кинкейд се изпънаха към джоба на елечето, където държеше визитните си картички. Имаше големи длани, забеляза Бел. И силни китки.
— Това са много пари – каза сенаторът.
— Много, за обществен слуга – съгласи се Конгдън. Раздразнен от това, че бе принуден да излезе от играта, добави още едно неприятно позоваване на акциите на сенатора в железопътния бизнес: – Дори за такъв със странични „интереси“.
Пейн повтори оценката на Конгдън.
— Близо половин милион долара.
— Сериозни пари в това време на паника, със сриващия се пазар – добави Конгдън.
— Господин Бел – попита Кинкейд, – какво все пак прави един детектив, увиснал на стъпалата на влака, когато престъпник започне да го удря по пръстите?
— Зависи – отвърна Бел.
— От какво?
— Дали е трениран да лети.
Кени Блум се изсмя.
Погледът на Кинкейд не се откъсна от лицето на Бел.
— Вие трениран ли сте да летите?
— Още не.
— Тогава какво правите?
— Отвръщам на ударите – отвърна Бел.
— Вярвам ви – каза Кинкейд. – Аз съм пас.
Все така безизразен. Бел остави картите си на масата с лице надолу и прибра деветстотин и петдесет хиляди и четиристотин долара в злато, бележки и чекове, включително и своите. Кинкейд посегна към картите му. Бел сложи твърдо ръката си върху тях.
— Любопитен съм какво има отдолу – каза сенаторът.
— Аз също – рече Конгдън. – Не може да сте блъфирал срещу две ръце серви.