Саботьора се олюля и залитна в тъмното към отворената врата на конюшня. Видя как се спогледаха отново, след като късметът на биячите явно ставаше все по-добър. Пияният с пачката динеро* ги улесняваше да го облекчат от нея в мрака.
[* Dinеrо (исп.) – Пари. Б.пр.]
Нахълта в конюшнята пред тях и бързо избра едно място, където през един прозорец на другата врата се изливаше светлина. Тръгнаха след него и първият боксьор извади къса палка от джоба си. Саботьора го изрита в краката. Изненадата беше пълна и мъжът падна върху отъпканата от копита слама. Партньорът му, схванал, че Саботьора не е толкова пиян, колкото бяха предположили, вдигна мощните си юмруци.
Саботьора се смъкна на коляно, извади ножа от ботушите си и завъртя китката си. Острието изскочи до пълната си дължина и върхът се опря в гърлото на бияча. С другата си ръка опря дулото на деринджъра си в слепоочието на падналия в сламата. За миг единственият звук беше пианото в далечината и тежкия изненадан дъх на биячите.
— Спокойно, господа – каза Саботьора. – И бизнес предложение за вас. Ще ви платя десет хиляди долара да убиете един пътник на „Овърленд Лимитид“. Имате двайсет минути, преди да напусне гарата.
Биячите нямаха нищо против да убият човек за десет хиляди долара. Саботьора можеше да ги купи и за една петарка. Но бяха практични хора.
— Как го смъкваме от влака?
— Той е защитник на невинните – обясни мъжът. – Ще дойде на помощ, ако някой е в опасност – уплашена дама, примерно. Ще се намери ли такава?
Погледнаха над уличката. В един прозорец светеше червен гаров фенер.
— За два долара ще е на разположение.
* * *
Експрес „Овърленд“ беше спрял с метален писък на челюстите на спирачките и сред дрънченето на муфи в тясното петно електрическа светлина пред ниската тухлена сграда на гара Роулинс. Повечето пътници спяха в леглата си. Малкото будни слязоха на перона да поразтъпчат крака и да се приберат скоро след това, бягайки от вонята на алкални извори, смесена с въглищен пушек. Влаковият екип смени локомотива, докато се товареха провизии, вестници и телеграми.
Шафнерът, бившият роб Джонатан, потърси Айзък Бел в салона за отдих, където детективът се беше изтегнал доволно на едно канапе. Двамата с Кенет Блум се бяха отплеснали в спомени за детските си подвизи в цирка.
— Телеграма от Огдън, господин Бел.
Бел възнагради стария мъж с бакшиш от хиляда долара.
— Всичко е наред, Джонатан – засмя се той. – Имах късмет тази нощ. Най-малкото, което мога да направя, е да споделя с приятели богатството. Извини ме за момент, Кен. – Обърна се да прочете телеграмата.
Лицето му изстина и горещи сълзи опариха очите му.
— Добре ли си, Айзък? – запита го старият му приятел.
— Не. – Задави се и излезе на задната платформа, за да се опита да напълни дробовете си с вмирисания и парлив въздух. Въпреки че беше посред нощ, маневрена машина движеше товарни вагони по коловозите. Блум излезе след него.
— Какво се е случило?
— Уебър и Фийлдс…
— Водевила? За какво говориш?
— Мои стари приятели – успя само да отвърне Айзък Бел. Смачка телеграмата в шепата си и промълви: – Последното, което им казах, беше да внимават. Казах им, че Саботьора е опасен.
— Кой? – попита Блум.
Погледът, с който го изгледа Бел беше ужасен и Блум припряно се прибра в салона.
Бел изглади телеграмата и я прочете отново. Телата им били намерени в задна уличка на две пресечки от офиса. Сигурно бяха забелязали Саботьора, след което го бяха проследили. Трудно беше да се повярва, че сам мъж е ликвидирал двама ветерани детективи. Но Уоли не беше добре. Може би това го беше забавило. Като главен разследващ, като човекът, отговарящ за сигурността на оперативните си, трябваше да ги е сменил. Трябваше да е извадил един уязвим човек от опасността.
Имаше чувството, че главата му ще се пръсне – с толкова болка и гняв беше изпълнена. Дълго време сякаш не можеше да мисли. След това постепенно го порази мисълта, че Уоли и Мак му бяха оставили предсмъртно завещание. Мъжът, когото бяха проследили, трябваше достатъчно да е приличал на този в скицата на дървосекача, за да събуди подозрението им. Иначе защо да го последват в задната уличка? Това, че им се беше нахвърлил и ги беше убил доказваше, че рисунката на Саботьора беше точна, колкото и да напомняше на хората за публична звезда.