Новият локомотив изсвири сигнала за тръгване. Бел, стиснал ръкохватката на платформата, беше толкова потънал в угнетяващи мисли, че едва чу локомотивната свирка. Когато влакът започна да се движи, смътно забеляза, че траверсите сякаш се хлъзгат зад вагона салон, докато машината бавно напускаше перона и преминаваше под последната електрическа лампа на гарата.
В този момент изпищя жена.
Бел вдигна очи. Видя я да тича покрай коловоза сякаш се опитваше да хване набиращия скорост влак. Бялата й рокля засия в нощта, осветена отзад от далечната лампа. След нея тежко тичаше някакъв мъж, едра изгърбена фигура, догони я, задържа я в ръцете си, прекъсна писъка й с длан, притисната на устата й и я събори на пътното платно под тежкото си тяло.
Детективът реагира мигновено. Скочи над парапета и затича, а щом стъпалата му удариха в траверсите, краката му заработиха колкото може по-бързо. Но влакът забърза и той изгуби опора. Сви се на стегнато кълбо, заслони лицето си с ръце, падна на траверсите и се превъртя между релсите, докато машината фучеше напред с 50 км/ч.
Претъркаля се над железопътната стрелка и спря рязко в сигналния стълб. Скочи бързо на крака и затича да помогне на жената. Мъжът я беше стиснал около гърлото с едната ръка и бъркаше в роклята й другата.
— Пусни я! – извика Бел отдалече.
Мъжът се изправи бързо.
— Изчезвай – каза на жената.
— Плати ми! – настоя тя и изпъна ръка. Оня пъхна пари в дланта й. Тя изгледа с празен поглед Бел и тръгна обратно към далечната гара. Мъжът, престорил се, че я напада, се нахвърли срещу него с вихрушка от юмруци като на боксов мач.
Зяпнал невярващо след червената светлина на „Овърленд Лимитид“, който се стапяше в нощта, Бел автоматично се сниши под тежките удари на мъжа и те профучаха безвредно над рамото му. След това корав като камък юмрук се натресе в тила му.
Саботьора наблюдаваше от задната платформа на „Овърленд Лимитид“, докато влакът набираше скорост. Червената светлина отзад на вагона салон проблясваше по релсите. Три скупчени фигури, смаляващи се с всеки изтекъл миг, се очертаха на фона на светлините на гара Роулинс. Двете изглеждаха неподвижни. Третата се люшкаше от едната към другата и обратно.
— Сбогом, господин Бел. Не забравяй да „отвърнеш на удара“.
*** XVIII ***
Бяха двама.
Ударът отзад накара Бел да залитне към първия боксьор, който го порази в челюстта. Крошето го завъртя като пумпал. Вторият боксьор го очакваше с юмрук, който изкара детектива от равновесие.
Бел удари баласта с рамо, претъркаля се през нацепените траверси и се блъсна в една от релсите. Студената стомана се озова като възглавница зад главата му и детективът се опита да се съсредоточи над това, което ставаше с него. Само преди няколко секунди стоеше на задната платформа на първокласен влак с луксозни купета. След това беше тичал на помощ на жена, която не се нуждаеше от спасяване. Сега двама професионални боксьори го млатеха с голи юмруци.
Обкръжиха го, отказвайки го от всякаква мисъл за бягство.
Половин километър надолу маневрената машина на гарата спря на страничен коловоз и хвърли дълъг лъч светлина с предния си фар по релсите, като освети Бел и нападателите му достатъчно, за да могат да се виждат един друг, но не толкова, че да ги види някой друг и да се намеси.
На тази далечна светлина видя, че са едри мъже, не високи колкото него, но всеки от двамата го надвишаваше на тегло. По стойките им разбра, че са професионални биячи. С лека стъпка, знаеха как да нанесат удар, знаеха къде да поразят тялото, за да нанесат най-големи щети, знаеха всеки мръсен трик в учебника. Разбра по хладните им изражения, че не би могъл да очаква милост.
— Ставай, момченце. Стани и се бий като мъж.
Отдръпнаха се, за да му отворят място – толкова уверени бяха в уменията си и във факта, че го надвишават двама срещу един.
Бел тръсна глава, за да проясни ума си и присви крака. Беше трениран боксьор. Знаеше как да поеме удар. Знаеше как да се изплъзне от удар. Знаеше и как да нанася удари в мълниеносни комбинации. Но го превъзхождаха числено и също си разбираха от работата.
Първият мъж зае нападателна поза, прибрал ниско юмруци в предизвикателната стойка на шампиона по бокс Джон Л. Съливан. Вторият държеше ръцете си по-високо в стила на „Джентълмен Джим“ Корбът, единственият, който бе нокаутирал Съливан. С него трябваше да се внимава, след като Корбът беше интелигентният боксьор, за разлика от грубия борец. Лявата ръка и рамото на този мъж предпазваха челюстта му, също както би правил и Корбът. Дясната му ръка предпазваше стомаха му и беше пазеният в резерв съкрушителен чук.