Бел се надигна.
Корбът отстъпи назад.
Съливан атакува.
Стратегията им, разбра Бел, беше проста и щеше да е брутално ефективна. Докато Съливан атакуваше фронтално, Корбът щеше да стои отстрани и да го удря отзад всеки път, щом Бел залитнеше и излезеше извън обхвата му. Ако Бел издържеше достатъчно дълго, за да изтощи Съливан, Корбът щеше да заеме мястото му със свежи сили.
Двуцевният деринджър на Бел беше в шапката му, която висеше на закачалката в спалното му купе. Пистолетът му също беше на влака, забързан към Шайен. Беше облечен във вечерния си тоалет, в който се беше хранил и играл покер: смокинг, надиплена риза с диамантни копчета, копринена вратовръзка. Само краката му в излъскани черни ботуши вместо в бални лачени обувки, скрити под крачолите на панталоните, биха попречили на някой придирчив оберкелнер да го настани на най-хубавата маса в луксозен ресторант.
Съливан нанесе широк десен. Бел се сниши. Юмрукът изсвистя над главата му и Съливан, загубил равновесие залитна покрай него. В същия момент Бел го порази два пъти, веднъж в коравия му като скала стомах, без абсолютно никакъв ефект, и след това отстрани в лицето, което го накара да изреве ядосано.
Корбът се изсмя силно.
— Интелигентен боец. Къде се научи да се боксираш, синко? Харвард ли?
— Йейл – отвърна Бел.
— Е, ето ти един за „Була Була”* – Корбът финтира с десния си и нанесе силен ляв към ребрата на Бел. Въпреки че успя да се отдръпне, беше все едно да те връхлети локомотив. Детективът се срути долу с разкъсваща болка в хълбока си. Съливан притича, за да го изрита в главата. Бел се превъртя в паниката си и подкованият ботуш, нацелен в лицето му, отпра рамото на вечерното му сако.
[* „ВооlА ВооlА” – бойна песен на Йейлския университет. Б.пр.]
Моментът не беше подходящ за спазване правилата за джентълменско поведение „Маркиз Куинсбъри“. Сграбчи в шепата си тежко парче баласт, докато се превърташе, и се вдигна на крака.
— Споменах ли, че учих и в Чикаго? На Уест Сайд.
Хвърли камъка с всичка сила в лицето на Корбът. Корбът изрева от болка и се хвана за окото.
Бел беше очаквал да го зашемети, ако не и напълно да го извади от боя. Но Корбът се оказа много бърз. Беше се снишил достатъчно, за да избегне пълната сила на летящия камък. Пусна ръката си от окото, изтри кръвта по предницата на ризата си и я стисна отново в юмрук.
— Подписа си присъдата, колега. Има бърз и бавен начин да умреш. Току-що си спечели бавния.
Корбът закръжи, с единия юмрук високо, другия снишен, едното око потъмняло, другото – блеснало злобно. Нанесе няколко бързи удара – четири, пет, шест – за да прецени по реакциите на противника си точно колко е добър и къде е слабото му място. Изведнъж налетя с двоен, ляв и десен, за да го размекне за по-тежък удар.
Бел се измъкна от двата. Но Съливан нападна отстрани и натресе коравия си юмрук по устата му, което отново го събори в нокдаун.
Усети солен вкус в устата си. Вдигна се до седешком и тръсна глава. По лицето му над устните се стичаше кръв. Зъбите му блеснаха на светлината на локомотива.
— Усмихва се – каза Съливан на Корбът. – Смахнат ли е?
— Замаян е. Ударих го по-силно, отколкото мислех.
— Ей, колега, каква е шегата?
— Ела тука да го довършим.
— После какво?
— Оставяме го на линията. Ще изглежда, че го е убил влак.
Усмивката на Бел стана още по-широка.
“Разкървавен нос, най-после. Уоли и Марк, стари приятели, трябва да съм по-близо до залавянето на Саботьора, отколкото си мислех.“
Саботьора все пак се беше качил в Огдън. Беше се снишил, изчаквайки шанса си, докато Бел вечеря, игра карти и черпи за победата в салона. След това злодеят беше скочил в Роулинс, за да наеме тези двама типове да го убият.
— Ще му дам повод да се усмихва – каза Съливан.
— Имаш ли кибрит? — попита го Бел.
Съливан смъкна ръцете си и се вторачи в него.
— Какво?
— Кибрит. Запалка. Трябва ми повече светлина, да ви покажа тая картинка, дето е в джоба ми.
— Какво?
— Попита каква е шегата. Гоня един убиец. Същия убиец, който ви нае, вмирисани скунксове, да ме убиете. Ето я шегата: вие, вмирисани скунксове, ще ми кажете как изглежда той.