— Приятелю – каза Арчи, – прекалено се безпокоиш. Покрили сме всяка база. Тук сме вече от седмица. От Саботьора – ни вест, ни кост. Шефът е доволен.
Бел знаеше много добре, че Джоузеф Ван Дорн нямаше да е напълно доволен докато не арестуваха Саботьора или не го застреляха в главата. Но беше вярно, че мощното присъствие на Ван Дорн вече бе постигнало чудесния страничен ефект със задържането на различни престъпници и бягащи от закона. Бяха арестували гангстер от Джърси сити, маскирал се като железопътен детектив на централна гара Джърси, трима банкови обирджии и корумпиран инспектор на Противопожарната команда, взимал подкупи, за да покрие опасните практики да складират динамит на парни радиатори, за да не замръзва в зимния студ.
Барутният кей най-много безпокоеше Бел, въпреки че гъмжеше от железопътна полиция. Изолиран възможно най-далече от главните кейове, все пак по негово мнение бе твърде близо. И по цели шест вагона едновременно разтоварваха динамит на влекачите, които душеха около него. За да не рискува, Бел беше поставил начело на железопътната полиция опитния агент на Ван Дорн – Еди Едуардс, който познаваше добре железопътните възли, кейовете, както и местните банди.
Вонг Ли крачеше към кейовете на Къмюнипау. Дребничката му фигура беше огъната почти на две под тежестта на огромен чувал с пране. Над него се извиси детектив от железопътната полиция и попита къде по дяволите си мисли, че е тръгнал тоя китаец.
— Чоп-чоп, плане за капитан – отвърна Вонг на заваления английски, който детективът очакваше от него.
— Кой кораб?
Бъркайки нарочно произнасянето на „л“ и „р“ Вонг назова „Джулия Райдхед“, стоманена тримачтова барка, превозваща животински кости за наторяване и ченгето го пусна да мине.
Но когато стигна до барката, където неколцина полски докери разтоварваха вмирисания товар, продължи напред и се качи по трапа на очукана двумачтова шхуна, която извозваше дървен материал.
— Ей, жълтур? — подвикна помощник-капитанът. — Къде по дяволите отиваш?
— Капитан Ятковски, чоп-чоп, длехи.
— В кабината е.
Капитанът беше загрубял морски вълк от Йонкърс, препитаващ се с контрабанда на нелегално уиски, китайски опиум и превоз на бегълци, търсещи по-благосклонно правораздаване оттатък реката. Престъпниците, отказали да си платят превоза до по-безопасни брегове, ги намираха по очи в Долния залив и сред подземния свят се говореше, че човек не бива никога да се опитва да лъже капитан Пол Ятковски и помощника му, „Големия Бен“ Вайцман.
— Какво ми носиш, китаецо?
Вонг Ли смъкна торбата си и леко издърпа връвта. След това опипа внимателно между чистите ризи и чаршафи, и извади кръгла тенекиена кутия за сладки. Беше приключил със заваления английски.
— Имам всичко, което ми трябва.
В кутията имаше решетка, направена от метална пластина с пробити в нея дупки, в които се наместваха медни капсули така, че да могат да се складират и пренасят, без да се докосват една друга. Имаше трийсет дупки, всяка пълна с медна капсула, дебела колкото молив и на половина от дължината му. От върха на всяка от тях се протягаха две изолирани „телени крачета“. Представляваха високостепенни живачно-фулминатни детонатори № 6, най-мощните.
Тайната за успеха на Вонг „Дракона“ в по-ранния му живот във взривяването на скали за западните железопътни компании бе в съчетанието на инстинкт и храброст. След като работи седем дни седмично по канарите и тъй като беше изключително наблюдателен, беше стигнал до разбирането, че всяка пръчка динамит съдържа в мазната си обвивка повече мощ, отколкото се предполагаше. Всичко зависеше от това колко бързо ще избухне. Беше разбрал, че множество детонатори, задействани едновременно, усилват мощта на взрива.
Колкото по-бързо избухнеше зарядът, толкова по-голяма беше мощта на взрива и толкова повече можеше Вонг да усили разрушителния му ефект. Малцина бяха цивилните инженери, разбрали това преди трийсет години, когато динамитът все още беше сравнително нов, а още по-малко бяха неграмотните китайски селяни, стигнали до тази истина. Най-малко пък бяха достатъчно смелите, които да поемат нужния риск, докато единственото средство за взривяване все още беше неблагонадеждният горящ фитил, преди електрически задействаните взривни капсули да намалят опасността. Тъй че същинската тайна в големите взривове си беше смелостта.