— Толкова се радвам, че ми телефонира – каза той.
— „Фолиз“ са се върнали – отвърна тя безгрижно. – Трябваше да дойда. Кой иска да ходи на шоу сам?
Това в голяма степен резюмираше отношението й към него. Пренебрежението й го вбесяваше. Но щом приключеше с баща й, старецът нямаше да й е оставил и два залъка в завещанието си, докато той щеше да е достатъчно богат, за да притежава Лилиан с всичките й парцалки. Междувременно преструвките му, че я ухажва, му даваха нужния повод да прекарва повече време близо до баща й, отколкото щеше да му е позволено в ролята му на дресиран сенатор, гласуващ в интерес на железопътните корпорации. Нека Лилиан Хенеси да презира своя твърде стар, леко комичен ухажор зестрогонец, безнадежден любовник, незабележим като мебелите наоколо. Накрая щеше да я притежава – не като съпруга, а като предмет, като красива скулптура, на която да се насладиш, щом изпиташ подтик.
— Аз също трябваше да дойда — отвърна й Кинкейд и изруга на ум двамата професионални боксьори от Роулинс, неуспели да убият Айзък Бел.
Точно тази вечер повече от всякога трябваше да е на публично място. Дори Бел да не беше почнал да го подозира, скоро щеше да го заподозре. Странното усещане за нещо нередно вече трябваше да се е промъкнало в ума на детектива. Колко време оставаше, преди постерът на Бел с издирваното лице да раздвижи паметта на някой, който го е видял да подготвя положение? Прекалено големите уши на рисунката нямаше вечно да го пазят.
Какво по-добро алиби от „Фолиз 19о7“ в „Жарден дьо Пари” на Хамърстейн?
Стотици хора щяха да помнят, че сенатор Чарлз Кинкейд е вечерял в „При Ректор“ с най-ухажваната наследничка в Ню Йорк. Хиляда души щяха да видят как „Героят инженер“ пристига на най-голямото шоу на Бродуей с незабравимо момиче под ръка – на цели два километра от друго едно „шоу“, което щеше да засенчи дори „Фолиз“.
— На какво се усмихваш, Чарлз? – попита го Лилиан.
— Очаквам с нетърпение забавлението.
*** XXIII ***
Пиратството по река Хъдсън беше рядкост в ранните години на двадесети век. Когато капитан Уит Петри видя надвисналия от дъжда наклонен нос, единствената му реакция бе да надуе свирката на „Лилиан I“, за да предупреди другия съд да не се доближава прекалено. Звучното изригване на пара събуди Макколийн, железопътния копой, който хъркаше на пейката отзад в кабината на щурвала, докато „Лилиан I“ разпенваше водата на север покрай Йонкърс, борейки се с отлива и мощното речно течение.
— Какво беше това?
— Платноход… Проклетият глупак трябва да е глух.
Извисилият се нос продължаваше да се носи право към него, достатъчно близо, за да се разбере, че платната, очертани на фона на тъмното небе, бяха на шхуна. Уит Петри спусна прозореца на кабината, за да вижда по-добре и чу бумтежа на помощния бензинов мотор, работещ с пълна сила. Дръпна отново въжето на свирката и завъртя щурвала, за да отклони настрани, преди да са се сблъскали. Другият съд зави с него.
— Какво по дяволите…?
Макколийн вече беше скочил на крака и вадеше енергично револвера от палтото си.
Отекна пушечен изстрел, разби прозорците и заслепи Макколийн с разлетелите се парчета стъкло. Железопътното ченге залитна назад, изрева от болка, хвана се за лицето и стреля напосоки. Капитан Петри извлече кураж от вродените си инстинкти на уличен борец от Джърси. Завъртя рязко руля, за да връхлети на таран в корпуса на нападателя.
Беше правилната тактика. Тежко натовареният парен лихтер със сигурност щеше да разцепи дървената шхуна на две. Но износеното кормилно съединение на „Лилиан I“, от дълго време пренебрегвано от „Централна железница Ню Джърси“, а сега и от „Южен Пасифик“ поддаде при рязката маневра. С откъснатия кормилен лост и разбит рул, пълният с динамит съд застина по средата на резкия завой и се залюшка безпомощно. Шхуната го блъсна странично и банда мъже скочиха на борда с вой и безмилостна стрелба по всеки, който се движи.
„Жарден дьо Пари” представляваше импровизиран театър на покрива на „Олимпия“ на Хамърстейн. В тази студена и дъждовна нощ брезентовите завеси бяха спуснати, за да пазят от вятъра, но едва заглушаваха шума на бензиновите автобуси долу на Бродуей. Но всеки с билет в ръката изглеждаше щастлив, че е тук.
Маси и столове бяха подредени по плоския под, наподобяващ повече танцувален салон, отколкото театрален аудиториум. Но организаторите бяха добавили изящни ложи, с които да привлекат тъй наречената от Арчи Абът „по-висша класа публика“. Ложите бяха наскоро построени върху извита като конска подкова платформа на върха на пагода, обхванала асансьорния вход. Флорънс Зигфилд, продуцентът на „Фолиз“, бе дал на детективите на Ван Дорн най-добрите места. Предлагаха добра и близка гледка към сцената и широка панорама към останалите ложи, които се пълнеха с мъже в бели фракове и жени в бални тоалети.