*** II ***
До 1907 година влаковете със „специално“ предназначение бяха символ на богатството и властта в Америка. Обикновените милионери с по една къщичка в Нюпорт и градска къща на Парк Авеню, или дори имение на река Хъдсън, се придвижваха между палатите си с частни вагони, прикачени към пътнически влакови композиции. Но титаните – хората, които притежаваха железните пътища – пътуваха със своите специални, лични влакове, със собствени парни локомотиви, които във всеки един момент можеха да отнесат навсякъде из континента притежателите си. Най-бързият и най-луксозният специален влак в Съединените щати принадлежеше на президента на железниците „Южен Пасйфик“, Озгуд Хенеси.
Влакът на Хенеси бе боядисан в гланцов яркочервен цвят и се теглеше от мощен локомотив „Боудуин Пасифик 4-6-2“, черен като въглищата в тендера му. Частните му вагони, кръстени “Нанси №1” и “Нанси №2” в памет на отдавна починалата му съпруга, се простираха на двадесет и пет метра дължина и три метра ширина. Бяха изработени от стомана, съгласно личните му инструкции, от компанията „Пулман“ и оборудвани от европейски производители на вътрешно обзавеждане.
В “Нанси №1” се намираха кабинетът на Хенеси, гостна и самостоятелни купета, снабдени с мраморни вани, месингови легла и телефон, който можеше да се свърже към коя да е телефонна система из градовете ,през които минаваха. В „Нанси №2“ имаше модерна кухня, складови отделения, които можеха да поберат провизии за месец напред, трапезария и купета за прислугата. Вагонът за багаж имаше специално отделено място за пакарда „Сив вълк“, автомобила на дъщеря му Лилиан. Вагонът столова и луксозно обзаведения спален вагон бяха предназначени за инженерите, банкерите и адвокатите работещи по прокарването на линията през Каскейд.
Щом веднъж се озовеше на главната железопътна линия, специалния влак на Хенеси можеше да го изстреля до Сан Франциско в рамките на половин ден, до Чикаго за три и до Ню Йорк за четири дни, със смяна на локомотивите, за да компенсира условията по пътя.
А когато и това не бе достатъчно, за да послужи на дългогодишната му амбиция да контролира всяка влакова линия в страната, разработената за него „телеграфна система скакалец“, електромагнитна индукционна система, патентована от Томас Едисон, с чиято помощ между летящия влак и телеграфните жици, простиращи се паралелно на железопътната линия, можеха да прескачат съобщения.
Самият Хенеси бе съсухрен старец, нисък, оплешивял, с измамно крехък вид. Притежаваше бдителни черни очи на пор и студен взор, който обезкуражаваше лъжата и караше всяка напразна надежда да угасне, и сърце, както се кълняха ограбените му врагове, на изгладнял отровен гущер. Часове след срутването на тунела той все още беше по риза по километър и половина на минута на телеграфиста, когато най-после въведоха първия от гостите за тази вечер.
Спокойният и изискан щатски сенатор Чарлз Кинкейд пристигна в безупречното си вечерно облекло. Беше висок и поразително красив мъж. Косата му бе пригладена, а мустаците – внимателно оформени. По лицето му нямаше и намек за мислите, които го занимаваха — ако изобщо имаше такива и кафяви те му очи си оставаха непроницаеми. Но пък сладникавата му усмивка винаги показваше готовност.
Хенеси поздрави политика с едва прикрито презрение.
— Ако случайно не сте разбрали, Кинкейд, се случи още една злополука. И кълна се в Бога, този път със сигурност е саботаж.
— Всемогъщи Боже! Сигурен ли сте?
— Толкова дяволски сигурен, че току-що телеграфирах на детективската агенция Ван Дорн.
— Отличен избор, сър! Саботажът ще се опре на местните шерифи, ако ми позволите, дори и да успеете да откриете такива тук горе из пущинаците. Бих казал, че би затруднил дори собствената ви железопътна полиция. – Бандити в мръсни униформи, можеше да добави Кинкейд, но сенаторът си оставаше в служба на железницата и предпочиташе да внимава какво говори в присъствието на човека, който го бе издигнал и също толкова лесно можеше да го унищожи. – Как беше мотото на Ван Дорн? – попита угоднически той. – „Никога не се отказваме, никога!“ Сър, тъй като аз съм човекът с най-добра подготовка, чувствам за свой дълг да поема координацията на екипите по разчистването на тунела.