„Момичетата на Ана Хелд“, обявени от продуцента за „най-красивите жени, събирани някога в един театър“, танцуваха „сторм“ в къси бели рокли, широки шапки и червени шарфове, и пееха „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично.“
— Някои от тези жени са внесени директно от Париж – прошепна му Абът.
— Не виждам Ана Хелд – измърмори в отговор Бел. Като всеки мъж в страната на възраст под деветдесет години, беше добре запознат с изразителните очи на френската актриса, с тънкото й 46 см кръстче и с изящно закръглените й бедра. Твърдеше се, че кожата й се поддържа с ежедневни бани в мляко. Бел хвърли поглед към Лилиан Хенеси, която наблюдаваше представлението прехласната и изведнъж осъзна, че домашната й възпитателка, госпожа Комдън, има фигура твърде сходна с тази на Ана Хелд. Дали пък президент Хенеси не й пълнеше ваните с мляко?
Абът аплодира шумно и публиката последва примера му.
— По някаква причина, известна най-вече на господин Зигфилд – заговори той на Бел, надвиквайки шума, – Ана Хелд не е сред Момичетата на Ана Хелд. Въпреки че е неофициалната му съпруга.
— Съмнявам се, че цялата Агенция Ван Дорн би могла да го измъкне от този хал.
„Фолиз 1907” продължи устремно. Комедианти пародираха спор за сметката в бара с германски акценти като Уебър и Фийлдс, и изведнъж отрезнелият Бел се замисли за Мак и Уоли. Когато Анабел Уитфорд излезе на сцената в черен бански костюм в ролята на „Къпещото се момиче Гибсън“, Абът сръга с лакът Бел и прошепна:
— Помниш ли грамофона, когато бяхме хлапета? Тя изигра танца на пеперудата.
Бел слушаше разсеяно, замислен над вероятния план на Саботьора. Къде щеше да нанесе удара си сега, след като бяха покрили всички бази? И какво бе пропуснал самият той? Мрачният отговор беше, че каквото и да бе пропускът му, Саботьора щеше да го забележи.
Оркестърът беше подхванал бързата „Работех на железниците“ и Абът отново го сръга.
— Погледни. Вкараха клиента ни в шоуто.
Комедиантите позираха пред декор с нарисуван локомотив на „Южен Пасифик“, димящ зад тях все едно, че всеки момент ще ги сгази. И за разсеяния наблюдател беше ясно, че комедиантът в колониално облекло, подскачащ на дървено конче, трябваше да представлява Питър Ревъри. Колегата му в шапката и комбинезона на машинист изобразяваше президента на железници „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси.
Пол Ревъри препусна на галоп към него, размахал телеграма.
— Телеграма от Сената на Съединените американски щати, президент Хенеси.
— Дай я тука, Пол Ревъри! – Хенеси я дръпна от ръката на конника и прочете на глас: – Моля, сър, телеграфирайте указания. Забравихте да ни кажете как да гласуваме.
— Какви са указанията ви до сенаторите, президент Хенеси?
— Железницата идва. Железницата идва.
— Как трябва да гласуват?
— Един, ако е по суша.
— Да светнат един фенер в кулата, ако железницата дойде по суша?
— Подкупи, тъпако! Не фенери. Подкупи. Колко подкупа по море?
— Два, ако…
Айзък Бел скочи от мястото си.
*** XXIV ***
В тъмния трюм на парния лихтер „Лилиан I“, Вонг Ли довършваше сложните си инсталации на светлина, та на фара на дървения велосипед „Евридей“, захранван с три батерии „D“. Беше благодарен за това и си спомняше без носталгия за старото време, когато се налагаше да свързва динамитни фитили на светлината на открит пламък. Слава на всички богове за електричеството, което му осигуряваше светлина за работа и енергия, която да взривява детонатори със свръхестествена скорост.
Айзък Бел напусна „Жарден дьо Пари” през брезентовите завеси, които пазеха от дъжда, и заслиза бързо по стоманеното стълбище, прикрепено за външната стена на театър „Хамърстейн“. Слезе в една задна уличка и затича към Бродуей. До хотел „Никърбокър“ имаше две пресечки. Тротоарите гъмжаха от хора. Навлезе тичешком в улицата, избягвайки трафика, прекоси фоайето на хотела и изкачи на бегом стълбището към агенция Ван Дорн, бръкна под бюрото на стъписания администратор за бутона на ключалката на вратата и нахлу в задното помещение.
— Искам Еди Едуардс на барутния кей. Коя е телефонната линия до Джърси сити?
— Номер едно, сър. Както заповядахте.
Бел вдигна слушалката и зачука по вилката.
— Дайте ми Еди Едуардс.
— Ти ли си, Айзък? Да не водиш някое момиче от „Фолиз“?
— Слушай ме. Еди. Премести картечницата „Викърс“ така, че да можеш да покриваш и водата, и главния портал.
— Не мога.
— Защо?
— Онези пет вагона с експлозив блокират огневото поле. Мога да покрия едното или другото, но не и портата и водата едновременно.