— За какво си говорихте? – настоя Лилиан.
Усмивката на Кинкейд стана жестока.
— Бел е сгоден и предстои да се жени. Каза ми, че купува къща за бъдещата си… за извадилото късмет момиче.
Тъга ли беше това на лицето й, или просто бе от светлините, гаснещи за второ действие?
* * *
— Джърси сити е точно пред нас, жълтур! – изрева помощник-капитанът „Големия Бен“ Вайцман, когото капитан Ятковски бе поставил на борда на „Лилиан I“ за да върти руля, след като хвърлиха в реката екипажа на парния лихтер. – Размърдай се там долу.
Вонг Ли продължаваше както си знаеше, отдавайки на двайсетте и пет тона динамит цялото уважение, което заслужаваха. Десетилетията гладене на ризи с тежки железни ютии бяха вкоравили дланите му. Пръстите му вече не бяха толкова ловки.
Беше му останал един детонатор, когато приключи и го пъхна в джоба си, поддържайки старите навици да бъде пестелив. След това посегна към двойната електрическа жица, която беше изпънал от носа на лодката до трюма с подредените сандъци с динамит. Вече беше оголил пет сантиметра от медната сърцевина, прерязвайки изолацията. Свърза едната жица за едното краче на първия детонатор. Посегна за втората и спря.
— Вайцман! Горе ли си?
— Какво?
— Провери дали ключът на носа още е отворен.
— Отворен е. Вече го проверих.
— Ако не е отворен, ще се взривим, щом докосна тези жици.
Вайцман уви намотка въже през спиците на кормилното колело, за да задържи лихтера на курс и забърза към носа, ругаейки студения дъжд. Ятковски му беше дал цилиндрично фенерче и на мигащата му светлина видя, че челюстите на превключвателя, който китаецът беше монтирал на върха на носа, бяха отворени и щяха да останат отворени, докато носът се блъснеше в барутния кей. Сблъсъкът щеше да затвори челюстите, затваряйки електрическата верига между батерията и детонаторите, с което щеше да взриви двайсет и пет тона динамит. Това на свой ред щеше да вдигне във въздуха още сто тона на барутния кей, което пък щеше да произведе най-голямата експлозия, чувана някога в Ню Йорк.
Вайцман забърза обратно към руля и извика от люка:
— Отворен е. Както ти казах.
Вонг вдиша дълбоко и прикрепи жицата с положителния полюс към второто краче на детонатора. Нищо не последва. Разбира се, помисли си той кисело, ако се беше объркало нямаше и да го разбере – щеше да загине моментално. Изкачи се по стълбата, излезе от люка и каза на мъжа зад кормилото да даде сигнал на шхуната. Тя се доближи с пляскане на мокрите платна и издрънча силно в корпуса на лихтера.
— Леко! – изрева Вайцман. – Да ни убиете ли искате?
— Китаец! — ревна капитан Ятковски. – Качвай се тука.
Вонг Ли задвижи схванатите си ръце и крака нагоре по въжената стълба. Беше се катерил на много по-лоши места в планините, но тогава беше с трийсет години по-млад.
— Вайцман! — ревна капитанът. – Виждаш ли кея?
— Как може да ми избяга?
На половин километър напред грееха електрически светлини. Железопътните ченгета го бяха осветили като Бродуей, за да не може никой да се промъкне до тях от възлите, но изобщо не беше им минало през ума, че някой може да се промъкне откъм водата.
— Насочи към него и бързо се разкарай.
Вайцман завъртя руля докато изравни носа на „Лилиан I“ със светлините на барутния кей. Приближаваха се странично, а кеят беше дълъг сто и осемдесет метра, тъй че дори да се отклонеше малко от курса, все пак щеше да се удари достатъчно близо до петте вагона с динамит.
— Бързо, казах! – ревна капитанът.
Нямаше нужда да го подканят. Вайцман се изкатери на дървената палуба на шхуната.
— Давай бързо! – извика Вонг. – Разкарай ни оттук.
Никой не беше по-голям специалист от Вонг, за да разбере какви сили щяха да се развихрят над железопътните възли, пристанището и градовете наоколо.
Когато Вонг и екипажът на шхуната погледнаха назад да проверят дали парният лихтер върви по зададения курс, видяха как един ферибот на Централна железница Ню Джърси се откъсна от брега и пое към Пътнически терминал Къмюнипау. Трябваше да е спрял влак отнякъде и фериботът откарваше пътниците на последния етап.
— Добре дошли в Ню Йорк! – измърмори капитанът.