Бел се усмихна и сипа още шампанско в чашата й.
— Да кажем просто, че лейтенант Аш измъкна най-доброто в мен.
Джеймс Дашууд напълни бележника си със списък на ковачниците, конюшните, гаражите и механичните работилници, които бе посетил с рисунката на дървосекача. Списъкът вече надвишаваше сто. Обезкуражен и отегчен от приказките за Брончо Били Андерсън, телеграфира на господин Бел и му докладва, че е покрил всяко градче, селце и паланка в окръг Лос Анджелис, от Грендейл на север до Монтенебло на изток и парк Хънтингтън на юг. Нито един ковач, механик или монтьор не беше разпознал рисунката, още по-малко беше признал, че е приготвил кука от котва.
— Тръгни на запад, млади човече — телеграфира му Айзък Бел. – Не спирай, докато вятърът ти гони шапката.
Което го доведе късно следващия следобед на „Червеното влакче“ до Санта Моника, на брега на Тихия океан. Загуби, нетипично за него, няколко минути да помирише солената вода и да погледа момичета, къпещи се в леките вълни. Две от тях, облечени в бански костюми, бяха оголили краката си почти до коленете. Притичаха до едно одеяло, което бяха опънали до спасителна лодка, изтеглена на брега и готова да бъде избутана от пясъка до водата при нужда Дашууд забеляза друга спасителна лодка на около осемстотин метра надолу по плажа в далечната мъгла. И двете със сигурност щяха да имат котва под платнищата си. Укори се затова, че не беше се сетил по-скоро за Санта Моника, изправи кокалестите си рамене и забърза към градчето.
Първото място, в което влезе, беше типично за много посетени от него конюшни под наем. Представляваше широка дървена постройка, достатъчно голяма, за да подслони всевъзможните двуколки и фургони, с ясли за многобройни коне и нов авторемонтен участък с гаечни ключове, гресьорки и верижна лебедка за ремонт на двигатели. Няколко мъже бяха насядали и си бъбреха: коняри, автомеханици и един мускулест ковач. Вече беше виждал достатъчно като тях, за да не се притесни.
— Кон или кола, момче? – ревна му един от тях.
— Конски подкови – каза Джеймс.
— Ей ти го ковачът. Размърдай се, Джим.
— Добър ден, сър — каза Джеймс. Ковачът му се стори необщителен тип. Лицето му изглеждаше изпито за едър мъж като него. Очите му бяха зачервени все едно, че не беше спал добре.
— Какво мога да направя за теб, младеж?
Дашууд вече се беше научил да задава въпросите си насаме. По-късно щеше да покаже рисунката на цялата група. Но ако почнеше пред всички тях, щеше да се обърне на спор, наподобяващ кръчмарска свада.
— Може ли да излезем навън? Искам да ви покажа нещо.
Ковачът сви отпуснатите си рамене, стана от щайгата за мляко, на която седеше и последва Джеймс до инсталираната наскоро бензинова помпа.
— Къде ти е конят?
Дашууд подаде ръка.
— И аз съм Джим. Джеймс. Джеймс Дашууд.
— Мислех, че искаше подкови.
— Познаваш ли този мъж? – попита Дашууд и му показа рисунката с мустаците. Следеше лицето на ковача и за радостно изумление видя как се стъписа. Мрачното му лице се наля с кръв.
Сърцето на Дашууд подскочи от радост. Този човек беше направил куката, изкарала от релсите експреса „Коустлайн Лимитид“. Този човек беше виждал Саботьора.
— Кой си ти? – попита ковачът.
— Следовател на Ван Дорн — гордо отвърна Джеймс. В следващия момент се намери по гръб на земята, а ковачът тичаше колкото му сили държат през задната уличка.
— Стой! – изрева Дашууд след него, скочи на крака и затича. Ковачът бягаше изненадващо бързо за едър мъж като него и беше изумително пъргав, завърташе се на завоите като на релси, летеше нагорен надолу по уличките, през задните дворове, врязваше се в окаченото на простори пране, профучаваше покрай дървените навеси, навесите с инструменти, през градините и накрая се озова на някаква улица. Но му липсваше издръжливостта на току-що излязъл от детството мъж, който не пушеше и не пиеше. Щом се озоваха на открито, Дашууд съкрати разстоянието с няколко пресечки. – Стой! – продължаваше да вика, никой по тротоарите не беше склонен да се изпречи на пътя на толкова едър мъж. Нито се мяркаше полицай или пазач наоколо.
Озова се пред една презвитерианска църква на улица с три платна. На тротоара се бяха струпали трима мъже на средна възраст в костюми – пасторът с високата корава яка, хормайсторът със сноп нотни листове и църковният дякон със счетоводните книги на конгрегацията под мишницата. Ковачът профуча покрай тях с Джеймс плътно по петите му.
— Стой!
Едва на крачка след него, Джеймс Дашууд се хвърли да го хване. Докато летеше напред, една пета го удари в брадичката, но все пак успя да стегне кокалестите си ръце около глезените на ковача. Рухнаха на тротоара, претърколиха се на тревата отстрани и се вдигнаха на крака. Джеймс се вкопчи в ръката на едрия ковач, дебела колкото бедрото на младия детектив.