— И като го хвана, какво ще правиш с него сега? – викна дяконът.
Отговорът дойде от самия ковач, под формата на масивен юмрук с изпъкнали едри кокалчета. Когато Джеймс Дашууд се съвзе, лежеше на тревата, а тримата мъже в костюми го гледаха отгоре с любопитство.
— Накъде отиде? – попита ги Джеймс задъхан.
— Избяга.
— Накъде?
— Накъдето си ще, според мен. Добре ли си, синко?
Джеймс Дашууд се надигна бавно със залитане и изтри кръвта от лицето си с носната кърпа, която майка му беше дала, щом замина за Сан Франциско да работи за агенция Ван Дорн.
— Някой от вас позна ли го?
— Мисля, че е ковач – каза хормайсторът.
— Къде живее?
— Не знам.
— Защо не забравиш каквото е между вас, синко? Преди да си пострадал – миролюбиво предложи пасторът.
Дашууд се домъкна обратно до конюшнята под наем. Ковачът го нямаше.
— Защо избяга Джим? – попита един от монтьорите
— Не знам. Вие ми кажете.
— Странно се държи напоследък – рече един от конярите.
— Спря да пие – добави друг.
— От това ще да е — засмя се трети.
— Църковните дами си имат нова жертва. Горкият Джим. Няма да е безопасно по улиците, когато Женският християнски съюз на въздържателите има събрание.
При тези думи коняри, чистачи и автомеханици подхванаха песен, която Джеймс изобщо не беше чувал, но явно всички я знаеха:
Трезвениците са на вечеря,
С водица бистра в пълния стакан,
Кафе и чай ще е накрая,
Но мене хич ме няма там!
Джеймс извади друго копие на рисунката.
— Този мъж познат ли ви е?
Отговориха му с хорово „не“. Беше се настроил да изтърпи едно-две „Брончо Били“, но явно никой от тях не беше гледал филма.
— Къде живее Джим? – попита ги.
Никой не пожела да му отговори.
След това отиде до полицейския участък в Санта Моника, където възстар полицай го отведе при началника. Той се оказа петдесетгодишен джентълмен в спретнат тъмен костюм, с високо подстригана коса отстрани по последната мода. Държеше се сърдечно и заяви, че е щастлив да помогне на оперативен агент на Ван Дорн. Фамилното име на ковача било Хигинс, каза му. Джим Хигинс живеел в стая под наем над конюшнята. Къде би могъл да се е скрил? Началникът нямаше представа.
Дашууд се отби в офиса на Уестърн Юниън, за да изпрати по телеграфа доклада си до офиса в Сакраменто и да го предадат на Айзък Бел, където и да се намираше. След това обиколи по улиците, докато се мръкваше, надявайки се да зърне някъде ковача Хигинс. В единайсет часа, когато последният трамвай тръгна за Лос Анджелис, реши да наеме стая в един туристически хотел, вместо да се връща до града, за да може да започне издирването рано сутринта.
Самотен конник на лъскав червеникавокафяв кон се изкачи на хребета над линията на „Южен Пасифик“ южно от границата на Орегон. Трима мъже, струпани около телеграфен стълб, натикан между единичния коловоз на линията и изоставен хангар с тенекиен покрив, го забелязаха, очертан на фона на яркосиньото небе. Водачът им смъкна шапката си „Стетсън“ с широката периферия и бавно я завъртя в пълен кръг над главата си.
— Ей, какво правиш, Рос? Не му махай за „здрасти” все едно, че го каниш да слезе тук.
— Не махам за здрасти – отвърна Рос Паркър. – махам му да се разкара.
— Как по дяволите ще схване разликата?
— Ръга коня си като каубой. Всяко каубойче знае скапано добре сигнала на говедарите: „Гледай си проклетата работа и си пресявай пясъка настрана от нас.“
— Не сме говедари. Не сме и виждали добитък.
— Принципът е същият. Освен ако не е пълен глупак, няма да ни досажда.
— А ако е?
— Ще му пръснем главата.
Докато Рос обясняваше махането на Анди, градски тарикат от Сан Франциско, конникът обърна животното си и се скри от погледите им зад хребета. Тримата се заловиха отново с работата си. Рос нареди на Лоуел, телеграфния техник, да се качи на стълба с две дълги жици, свързани за телеграфния ключ на Анди.
Ако каубоят на хребета се беше приближил, щеше да види, че бяха въоръжени необичайно тежко за телеграфен екип, работещ през 1907 г. Десетилетия след последното индианско нападение, Рос Паркър носеше кобур с пистолет калибър 45 на бедрото си и пушка „Уинчестър“ зад седлото си. Лоуел имаше карабина „Коучгън“ окачена на гърба му за лесен достъп. Дори градското момче, телеграфистът Анди, разполагаше с револвер 35 калибър, затъкнат на колана му. Конете им бяха вързани в сянката на няколкото дървета наблизо, тъй като бяха дошли пряко през околността, вместо на дрезина по релсите.