— Беше ясно от самото начало – изръмжа Хенеси. – Какво, по дяволите, ще ме питаш?
— Кой може да е знаел за намерението ви да придобиете контролния пакет в железниците „Ню Джърси Сентръл“?
— Никой.
— Никой? Нито един адвокат? Нито един банкер?
— Трябваше да си крия добре картите.
— Но за такова сложно начинание е била нужна помощта на различни експерти, разбира се.
— Възлагах част от сделката на един адвокат, друга на друг. Същото беше с банкерите. Вкарвах разлив ни дяволи в отделните аспекти на операцията. Ако се разчуеше, Дж. П. Морган и Вандербилт щяха да ми се стоварят като лавина. Колкото по-малко шум вдигах, толкова по-точен беше прицелът ми, за да вляза, а „Джърси Сентръл“.
— Значи, нито един адвокат или банкер не е разбирал цялата картина?
— Точно така… Разбира се, някой наистина умен дявол е могъл да събере две и две.
Бел извади бележника си.
— Моля ви, назовете тези банкери и адвокати, които са могли да знаят достатъчно, за да отгатнат намерението ви.
Хенеси изстреля четири имена, като изтъкна, че от тях всъщност само двама биха могли да са схванали по-широката картина. Бел ги записа.
— Споделяли ли сте информация за предстоящата сделка със свои инженери и началници, които е трябвало да ръководят строежа на новата линия?
Хенеси се поколеба.
— До известна степен. Но пак ще кажа, давах им само толкова информация, колкото им беше нужна, за да са в течение.
— Ще ми дадете ли имената на тези, които може да са обсъждали информацията, за да разберат намерението ви?
Хенеси спомена двама инженери. Бел ги записа и бележника си.
— Лилиан знаеше ли?
— Лилиан? Разбира се. Но тя нямаше да се разприказва.
— А госпожа Комдън?
— Също като Лилиан.
— Споделихте ли плановете си със сенатор Кинкейд?
— Кинкейд? Шегуваш се. Разбира се, че не, защо да го правя?
— За да си осигурите помощта му в сената.
— Той ми помага, когато му кажа да помогне. Не е нужно да го осведомявам.
— Защо казахте „разбира се, че не“?
— Той е глупак. Мисли, че не знам, че се върти около мен, за да спечели дъщеря ми.
Бел телеграфира за куриер на Ван Дорн, а когато пристигна, му връчи запечатано писмо за офиса в Сакраменто със заповед за незабавен разпит на главния инженер на „Южен Пасифик“, Лилиан Хенеси, госпожа Комдън, двама банкери, двама адвокати и сенатор Чарлз Кинкейд.
*** XXX ***
Влакът на юг, който връщаше стотици съсипани от умора мъже за тридневен отдих след четирите пълни работни седмици, беше отбит на страничен коловоз, за да премине товарният влак на север. Чакаха да изкачат завоя „Диамантения каньон“, стръмна серпентина на осемдесет километра южно от Тунел 13. Отбивката беше вдълбана в стената на каньона, в подножието на стръмен склон, а серпентината предлагаше ясна гледка към коловоза, минаващ успоредно високо над тях. Това, което видяха малко по-късно мъжете, щеше да ги терзае цял живот.
Локомотивът, теглещ дълъг низ от товарни вагони и платформи, беше тежък „Консолидейшън“ 2-8-0, катерещ планините боен кон с осем двигателни колела. На този лек наклон, всечен в склона на каньона, лостовете, които свързваха колелата, се движеха с бясна бързина на скорост от близо 65 км/ч. Един дори подхвърли на дремещия си приятел:
— Хвърчи все едно, че старият Хенеси е сложил ръка на дросела.
Късите предни колела на ходовата част на машината 2-8-0, предотвратяващи люшкането при такава скорост, изстъргаха на острата извивка. Машинистът познаваше трасето на отсечката като опакото на ръката си и точно на този завой на ръба на Диамантения каньон не искаше да чуе стърженето на разхлабена релса.
— Никак не ми харесва този шум – понечи да каже на огняря си. В следващата милисекунда, много преди да е успял да довърши изречението си, още по-малко – да дръпне назад лоста на дросела, предното задвижващо колело на сто и двайсеттонния локомотив удари разхлабената релса. Релсата се отдели от траверсите със силен трясък.
Освободени от дървените траверси, които ги държаха здраво на разстояние от 1,40 м, релсите се разтвориха. Всичките четири задвижващи колела на външната страна на завоя изпаднаха от стоманата и локомотивът се понесе право напред на скорост от 65 км/ч. пръскайки натрошен камък, нацепено дърво и счупени клинове.
За мъжете, които гледаха от работническия влак, отбит в подножието на каньона, изглеждаше все едно, че връхлитащият отгоре товарен влак е придобил свой разум и е решил да полети. Години по-късно оцелели щяха да се кълнат, че е прелетял удивително дълъг път, преди гравитацията да се наложи. Няколко от тях откриха религията, убедени, че Господ се е намесил, та композицията да изхвърчи достатъчно далече и по-голямата й част да прескочи работническия влак, когато се изсипа от планината. В момента обаче, когато вдигнаха очи при ужасния грохот, видяха локомотив „Консолидейшън“ 2-8-0, откъснал се от ръба на стръмнината и търкалящ се право към тях с петдесет багажни вагона и платформи, който пометоха дърветата и канарите по склона като дълъг черен камшик.