Робърт Хайнлайн
Уолдо
Изпълнението беше обявено като балет, което обаче не даваше точна представа за него.
Краката му създаваха сложно, деликатно и чисто потропване. Дъхът на публиката спря от тишината, когато подскочи високо във въздуха, по-високо, отколкото би било естествено за човешко същество, и изпълни фантастично невъзможен entrechat douze.
Приземи се на пръсти, видимо стоящ неподвижен, и все пак произвеждайки фортисимо от гръмки потропвания.
Прожекторите угаснаха и светнаха светлините на сцената. За един дълъг момент публиката остана безгласна, след което усети, че е време за аплодисменти, и ги даде.
Той стоеше с лице към тях, чувствайки прииждащите емоционални вълни. Почти можеше да се облегне на тях — това го стопляше до кости.
Беше чудесно да танцува, да бъде аплодиран, да бъде харесван, да бъде желан.
Когато завесата се спусна за последен път, той позволи на гримьора си да го отведе. В края на представлението беше винаги леко опиянен; танцуването бе една приятна интоксикация дори при репетициите. Да чувства как публиката го издига, носи и аплодира — това никога не му омръзваше. Винаги бе ново и сърцераздирателно прекрасно.
— Насам, шефе. Усмихнете се! — Светкавицата блесна. — Благодаря!
— Аз ви благодаря! Пийнете нещо. — Той тръгна към дъното на гримьорната. Всички бяха толкова хубави хора, такива готини момчета — репортерите, фотографите — всичките.
— Може ли една снимка прав? — Той бе готов да се подчини, но гримьорът, зает с един от чехлите му, го предупреди:
— Ще трябва да оперираш след половин час.
— Операция? — подскочи фотографът от новините — Какво ще бъде този път?
— Лява церебротомия — отговори той.
— Ще може ли да го отразим?
— Ще ми е приятно да бъдете там — стига да не възразяват от болницата.
— С това ще се оправим.
Такива готини момчета.
— … да погледнем нещата под малко по-друг ъгъл — беше женски глас близо до ухото му. Той се озърна, леко смутен. — Например, какво ви накара да изберете танца като кариера?
— Прощавайте, — извини се той. — Не ви чух. Тук май е доста шумно.
— Попитах ви защо се захванахте с танците?
— Не знам как точно да ви отговоря. Ще трябва да се върнем доста назад …
Джеймс Стивънс намръщено рече на помощник-инженера:
— Какво толкова си цъфнал?
— Просто формата на лицето ми е такава — извини се помощникът. — Я се опитай да се посмееш на това — станала е още една авария.
— Боже мой! Не ми казвай — чакай да опитам да позная. Пътнически или товарен?
— Двойна совалка „Климакс“ по маршрута Чикаго — Солт Лейк сити, точно на запад от Северното плато. И също така, шефе …
— Да?
— Голямото Момче иска да те види.
— Това е интересно. Това е много, много интересно. Мак…
— Да, шефе.
— Би ли искал да бъдеш главен инженер по трафика на Норт Америкън Пауър Еър? Чух, че мястото ще се освободи.
Мак се почеса по носа.
— Интересно е, че вие ми го казвате, шефе. Тъкмо се канех да ви запитам каква препоръка бихте ми дали, ако реша да се върна към цивилното инженерство. Мисля, че за вас представлява интерес да се отървете от мене.
— Ще се отърва моментално. Вземай пътя към Небраска, намери купчината боклук преди да са го развлекли ловците на сувенири и донеси деКалбовете и черната кутия.
— Неприятности с полицията, може би?
— Оправяй се сам и гледай да се върнеш.
Офисът на Стивънс се намираше непосредствено до местната енергостанция. Бизнес офисите на Норт Америкън бяха разположени на един хълм, отдалечен почти на цяла миля. Естествено, съществуваше обичайният свързващ тунел. Стивънс влезе в него и нарочно избра нискоскоростната лента, за да има време да премисли нещата, преди да се изправи пред боса.
Когато пристигна, вече бе решил какво да отговори, но самият отговор не му харесваше.
Голямото Момче — Стенли Ф. Глисън, председател на управителния съвет — тихо го поздрави:
— Влез, Джим. Седни. Вземи си пура.
Стивънс седна на стола, отказа се от пурата, извади цигара, която запали, докато се оглеждаше наоколо. Освен шефът и самият него, присъстваха Харкнес, шеф на юристите, д-р Рамбо, конкурент на Стивънс в изследванията, и Стрибел, главният енергоинженер на града. „Само ние петимата и никой друг — помисли той — всички от тежка категория и никой от средна. Глави ще падат — и първата ще е моята.“
— Е, — каза той почти войнствено, — всички сме налице. Кой държи картите? Някой ще сече ли за раздаване?
Харкнес изглеждаше малко нещастен от това нарушение на добрия тон. Рамбо бе прекалено затънал в някакви лични мрачни мисли, за да реагира на остроумия с лош вкус. Глисън не обърна внимание.