— Стига толкова — каза той.
— Още една отливка, Алек. Ти напредваш.
— Не! — той се извърна и поиска да си тръгне. Уолдо направи рязко движение — толкова рязко, че му костваше усилия дори в неговата безтегловна среда. Една от стоманените ръце светкавично сграбчи Дженкинс за китката.
— Не толкова бързо, Алек.
— Пусни ме!
— Кротко, Алек, кротко. Ще правиш каквото ти се казва, нали? — Стоманената ръка притисна китката — Уолдо бе приложил цели петдесет грама натиск.
Дженкинс изръмжа. Единственият останал зрител — първият си беше тръгнал скоро след началото на урока — започна изненадан:
— Но, господин Уолдо …
— Да се подчинява! Или го уволнете! Знаете условията на договора ни.
Изведнъж образът и звукът изчезнаха, прекъснати от Земята. След няколко секунди се възстановиха. Дженкинс беше намусен, но не и войнствено настроен. Уолдо продължи, сякаш нищо не беше станало.
— Още веднъж, скъпи Алек.
Когато тренировката завърши, Уолдо нареди:
— Двадесет пъти с датчик на китката и на лакета за отчитане на хроноанализатора. Искам линиите на контролния екран да съвпадат, Алек. — Той изключи големия екран и се обърна към наблюдателя от малкия.
— Утре по същото време, Макнай. Напредъкът е задоволителен. С течение на времето ще превърнем този ваш приют за слабоумни в модерен завод. — Той изключи и този екран без да се сбогува.
Уолдо прекъса малко прибързано служебния си разговор, тъй като с едно око следеше съобщенията по локалното информационно табло. Някакъв кораб се насочваше към дома му. В това нямаше нищо чудно. Досадни туристи постоянно се опитваха да се приближат до него и автоматичната му защитна система почти не оставаше без работа.
Но този кораб „знаеше“ паролата и сега беше на прага на дома му. Типът „метла“ и регистрационният му номер от Флорида не можаха да го ориентират. Кого познаваше от щата Флорида?
Веднага разбра, че никой от тези, които познаваше — а този списък беше много къс — и разполагаше с паролата, не можеше да има регистрационен номер от Флорида. Подозрителността, с която се отнасяше към целия свят, отново се прояви. Уолдо включи мрежата, с която при помощта на първични уолдоси можеше да контролира незаконните, но абсолютно смъртоносни приспособления за защита на дома си. Корабът беше непрозрачен, и това също не му хареса.
Младолик човек се измъкна от кабината. Уолдо го изгледа. Непознат — може би беше виждал някъде лицето му. Тридесет грама натиск в първичните уолдоси и това лице щеше да престане да бъде лице, но действията на Уолдо бяха под контрола на мозъка му — той не се ръководеше от темперамента си. Човекът се обърна, сякаш за да помогне на някой да излезе отвътре. Да, имаше и друг. Чичо Гюс! Но старият глупак беше довел непознат човек със себе си. Можеше да не го прави. Знаеше много добре отношението на Уолдо към непознатите.
Въпреки това, той отвори люка към приемната и им позволи да влязат.
Гюс Граймс пропълзя през люка, леко задъхвайки се, прихващайки се за ръчките. Така беше винаги, когато му се налагаше да се придвижва в безтегловност. Въпрос на контрол над диафрагмата, рече си той както винаги; не може да е от напрежението. Стивънс се промъкна след него, демонстрирайки с безобидна гордост умението си да се справя с безтегловността. Граймс се спря едва в приемната, изсумтя и се обърна към куклата в човешки ръст, която се намираше там.
— Здрасти, Уолдо.
Куклата завъртя леко очите и главата си.
— Здравей, чичо Гюс. Много ми се иска да запомниш, че трябва да се обаждаш, преди да дойдеш. Бих могъл да приготвя любимия ти обед.
— Няма значение. Май няма да се бавим толкова дълго. Уолдо, това е моят приятел Джими Стивънс.
Куклата се обърна към Стивънс с формална вежливост:
— Приятно ми е, господин Стивънс. Добре дошли във Фрийхолд.
— И на мен ми е приятно, господин Джоунс — отговори Стивънс и любопитно се загледа в куклата. Направо приличаше на жива — отначало дори се беше заблудил. „Достоверно изображение.“ Сега се сети, че беше чувал за тази кукла. Освен на телевизионния екран, малко хора бяха виждали Уолдо на на живо. Тези, които имаха работа в „Инвалидната количка“ — не, „Фрийхолд“, трябваше да запомни това — имаха работа само с гласа и виждаха това човекоподобно.
— Но ти трябва да останеш за обяд, чичо Гюс — продължи Уолдо. — Не може така да ме прекарваш — и без това идваш толкова рядко. Все ще смогна да посготвя нещо.