— Този рак сега е победен.
— Разбира се, че е победен. Но това би трябвало да е предупреждение. Вие, младите келеши, можете да забърквате по лабораториите си неща, с които ние, медиците, не сме в състояние да се справим. Ние изоставаме и това не може да не бъде така. Обикновено ние не знаем какво е станало преди да се забърка кашата. Този път вие объркахте нещата. — Той седна тежко и изведнъж изглеждаше уморен и изтощен като по-младия си приятел.
Стивънс почувства онемяване, подобно на това, което човек би изпитал, когато някой, когото безкрайно обича и цени, изведнъж се влюби в друг, който е абсолютно малоценен. Чудеше се какво ли би могъл да каже така, че да не прозвучи грубо.
Той промени темата.
— Док, дойдох тук с две неща наум …
— Като например?
— Едното е отпускът. Прекалих с работата и отпускът ще ми дойде добре. Другото е твоето приятелче Уолдо.
— А?
— Да, Уолдо Фартингуейт Джоунс, благословено да е коравото му студено сърце.
— Защо Уолдо? Да не би изведнъж да си се заинтересувал от myasthenia gravis?
— Всъщност не. Пет пари не давам за физическото му състояние. Може да има копривна треска, пърхот, галопираща депресия — въобще не ми пука! Дано ги има всичките. Това, което искам, е да се възползувам от мозъка му.
— Тъй ли?
— Не мога да го направя сам. Уолдо не помага на хората — той ги използва. Ти си единственото лице, с което поддържа нормален контакт.
— Това не е точно така …
— Че кой още?
— Не ме разбра. Той не поддържа никакви нормални контакти. Просто аз съм единственият, който се осмелява да се държи грубо с него.
— Но аз мислех … е, няма значение. Знаеш ли, че положението е много неудобно? Уолдо е човекът, който ни трябва. Защо става така, че гений от неговия калибър е толкова недостъпен, толкова невъзприемчив към обществените потребности? О, аз знам, че причината за това е заболяването му, но защо трябва точно този човек да има точно това заболяване? Това е едно невъзможно съвпадение.
— Въпросът не е в недъга му, — каза Граймс. — Или по-точно не е както го казваш ти. Неговата слабост в известен смисъл е негов гений …
— А?
— Виж … — Граймс се замисли, връщайки се назад в годините на тази дълга връзка — за Уолдо връзка от раждането му — с този особен пациент. Той си спомни своите подсъзнателни опасения при раждането на детето. Младенецът изглеждаше достатъчно добре външно, освен лекото посиняване. Но лека цианоза се наблюдаваше при множество деца в родилното. И все пак бе почувствал леко колебание преди да го потупа по дупето, потупване, което щеше да доведе бебето до шока на първата глътка въздух.
Но тогава той подтисна чувствата си, направи нужния масаж и новороденото човешко същество заяви своята независимост със задоволителен рев. Нямаше всъщност какво друго и да направи — той бе млад лекар на обща практика, който сериозно приемаше клетвата на Хипократ. Според себе си, той все още я приемаше сериозно, макар и понякога да я наричаше „хипокритовата“ клетва. И все пак, чувствата му се бяха оказали оправдани — наистина имаше нещо гнило около това дете — нещо, което не бе изцяло myasthenia gravis.
Отначало изпитваше към детето съжаление, както и някакво ирационално чувство на отговорност за състоянието, в което се намираше то. Патологичната мускулна слабост води до почти пълна инвалидност, тъй като пациентът няма увредени крайници, които да могат да бъдат протезирани. Така и трябва да си лежи, с всичките си крайници, органи и жизнени функции, и все пак толкова жалък, толкова слаб, че не е в състояние да изпълни каквото и да е нормално действие. Той прекарва живота си в състояние на изтощителен колапс, какъвто нормален човек би достигнал в края на убийствено крос-кънтри бягане. Никаква помощ, никакво облекчение за него.
През детството на Уолдо постоянно се беше надявал, че детето ще умре, тъй като очевидно съдбата му бе отредила орисията на трагична безполезност, докато същевременно, като лекар, правеше всичко по своите сили и умения и по тези на безбройните консултиращи специалисти, за да запази живота на детето и да го лекува.
Естествено, Уолдо не можеше да ходи на училище — Граймс намери съчувстващи му възпитатели. Той не можеше да играе на обикновените игри — Граймс измисли за него специални игри за болнично легло, които стимулираха не само въображението на Уолдо, но и го караха да използва отпуснатите си мускули в пълна степен, колкото и ниска да беше тя.
Граймс се бе боял, че увреденото дете, след като не е подложено на обичайния стрес на растежа, ще остане инфантилно. Сега вече знаеше — от дълго време знаеше, че тревогите му са били напразни. Младият Уолдо се вкопчваше и в малкото, което животът му предлагаше, жадно се учеше, с мъчително усилие на волята се опитваше принуди недисциплинираните си мускули да му служат.