— Х-м. Май разбирам какво искаш да кажеш.
— Струва ми се — сериозно каза Уолдо, — че смята нашите занимания с машините за детинщини.
— Така изглежда. Кажи ми, какво смяташ да правиш ти самият?
— Аз ли? Не знам точно. Но ще ти кажа това: смятам да се забавлявам. Много да се забавлявам! Започвам да откривам колко весело е да си човек!
Гримьорът постави и другия му чехъл.
— Да ви разкажа защо се захванах с танцуването е доста дълга история — продължи той.
— Искам подробности.
— Звънят от болницата — каза някой в гримьорната.
— Кажете им, че идвам веднага. Защо не дойдете утре следобед? — обърна се той към журналистката. — Възможно ли ви е?
— Разбрано.
Един човек си проби път между хората от малкия кръг около Уолдо. Погледите им се срещнаха.
— Здравей, Стенли. Радвам се да те видя.
— Здравей, Уолдо. — Глисън измъкна някакви книжа изпод наметалото си и ги хвърли в скута му. — Донесох ти ги лично, за да мога да видя представлението.
— Хареса ли ти?
— Страхотно!
Уолдо се захили и попита:
— Къде е празното място за подписа?
— По-добре ги прочети първо — предупреди го Глисън.
— Е, какво толкова? Щом е добре за теб, ще е добре и за мен. Може ли писалката?
Дребен разтревожен мъж си проби път до тях.
— Относно оня запис, Уолдо…
— Говорихме за това — безразлично каза Уолдо. — Играя само пред публика.
— Ще го съчетаем с бенефиса в Уорм Спрингс.
— Това е друга работа. Окей.
— Тъкмо говорим за това, хвърли един поглед — Беше умалено копие на двадесет и четири футов плакат:
Мястото на датата и театъра бе оставено празно, но имаше изображение на Уолдо като Арлекин, застинал високо във въздуха.
— Чудесно, Сам, чудесно! — щастливо кимна Уолдо.
— Пак се обаждат от болницата!
— Вече съм готов — отвърна Уолдо и стана. Гримьорът наметна палтото върху слабите му рамене. Уолдо изсвири остро. — Хайде, Балдур! Идвай! — На вратата спря за момент и помаха. — Лека нощ, момчета!
— Лека нощ, Уолдо.
Всички бяха толкова хубави хора, такива готини момчета…