Граймс меко отговори.
— Въпросът е, синко, че не знаят къде да гледат. Знаеш ли какъв е рекордът на висок скок тази година?
— Никога не слушам спортните новини.
— Опитай някой път. Рекордът спря на седем фута и два инча преди около двайсет години и оттогава непрестанно спада. Може да опиташ да сравниш графически спортните рекорди с повишаването на изкуствения радиационен фон на въздуха. Някои от резултатите ще те поизненадат.
— Хайде сега, всички знаят, че има отдръпване от силовите спортове. Манията за пот и мускули просто свърши.Културата ни става по-интелектуална.
— Как ли не, интелектуална! Хората престанаха да играят тенис просто защото постоянно са уморени. Погледни се! Ти си същинска торба!
— Не се заяждай, Док.
— Извинявай! Но работоспособността на животното човек очевидно намалява. Ако имахме подходяща статистика за тия неща, можех да го докажа, пък и кой да е лекар, разбиращ от работа си, може да го види, стига да има очи и да не се доверява прекалено на разните модерни апаратури. Не мога да кажа къде е причината, но имам силното чувство, че е в боклуците, които вие пробутвате.
— Невъзможно. Няма радиационно излъчване във въздуха, което да не е проучено подробно в лабораториите. Не сме нито глупаци, нито мошеници.
— Може би изпитанията ви не са достатъчно продължителни. Не говоря за няколко часа или няколко седмици. Става дума за кумулативния ефект от многогодишно радиационно облъчване на човешките тъкани. Какви вреди носи това.
— Мисля, че никакви.
— Мислиш, обаче не си сигурен! Никой никога не се е опитал да установи това. Например, какъв е ефектът на слънчевата светлина върху силикатното стъкло? Ще кажеш — никакъв, но виждал ли си това стъкло в пустините?
— Онова синьо-лавандулово оцветяване? Разбира се.
— Да. В пустинята Мохаве стъклото се оцветява след няколко месеца. Но виждал ли си някога стъклата на прозорците на старите къщи на Бийкън Хил?
— Никога не съм бил в Бийкън Хил.
— Окей, тогава ще ти кажа. Същото явление, само че трябва повече от век време. Кажи ми тогава, като си толкова отракан физик, можеш ли да измериш промените, които стават с тия стъкла в Бийкън Хил?
— Ами вероятно не.
— Но те въпреки това не престават. Опитал ли се е някой някога да измери промените в човешките тъкани в резултат на тридесет години излагане на ултракъсовълнова радиация?
— Не, обаче …
— Няма обаче! Наблюдавам един ефект. Предположението ми за причината може да е произволно. Но се чувствам много по-бодър, откакто постоянно нося оловната си дреха всеки път, когато излизам навън.
Стивънс се предаде.
— Може и да си прав, Док. Няма да се карам с теб. Какво ще кажеш за Уолдо? Ще ме заведеш ли при него, ще ми помогнеш ли да го убедим?
— Кога искаш да отидем?
— Колкото по-скоро, по-добре.
— Сега?
— Става.
— Обади се в службата си.
— Готов ли си да тръгнеш веднага? За мене е удобно. Що се отнася до управлението, аз съм в отпуск, но всичко това ме безпокои и трябва нещо да направя.
— Стига приказки — действай!
Те се качиха горе на паркинга. Граймс се насочи към своя огромен, тромав и старомоден Боинг. Стивънс го спря:
— Нали не смяташ да се качваме на това нещо? Пътуването ще ни отнеме целия ден.
— Защо не? Има допълнителен космически двигател и е много здрав. Можем да прескочим до Луната и обратно.
— Да, но адски бавно! Нека използваме моята „метла“.
Граймс плъзна поглед по обтекаемите форми на малкия спийдстър на приятеля си. Корпусът беше почти невидим, постижение на пластопроизводството. Повърхностен слой с дебелина две молекули придаваше коефициент на пречупване близък до този на въздуха. При абсолютна чистота беше почти невъзможно да се види. В момента поради атмосферната влага и прах можеше смътно да се забележи нещо като призрачен сапунен мехур.
Точно по централната ос на кораба ясно се виждаше единствената металическа част — аксиалният вал с разширяващия се сноп от рецептори на деКалб в края му. Външно това летателно чудо напомняше гигантска метла на вещица и напълно оправдаваше разговорното си название. Още повече, че седалките от прозрачна пластмаса бяха поставени една зад друга над вала, така че той оставаше между краката на пилота и пътниците.
— Синко, — забеляза Граймс, — знам, че не съм нито хубавец, нито елегантен. Но все пак имам някакви остатъци от самочувствие и тук-там чувство за собствено достоинство. Нямам никакво намерение да възсядам това нещо и да се нося из въздуха с него.
— Боже мой! Ти наистина си старомоден.
— Може и да съм. Въпреки това, смятам да запазя всички особнячества, които съм натрупал до сегашната си възраст.