— Бък се възхищава на Уорд. Преди година съпругът ти го излекува от треска и стоя до леглото му, докато момчето се оправи. Онези хора в града изобщо няма да се зарадват на Уорд. Бък ще внимава нищо да не се случи, особено зад гърба на Уорд. Момчето е чудесно, но в него има наклонност за отмъщение. Само посмей да нараниш, дори да заплашиш някого, който е важен за него, и гледай какво ще се случи.
Жителите на Сайпрес Бенд имаха твърде богато въображение, за да нарекат това селище град. Разположен на малко повече от шейсет мили от Сан Антонио, той представляваше куп дървени сгради, сгушени на един завой на Сайпрес Ривър. Всяка сграда бе обърната с лице към единствената улица, а градините и оборите бяха отзад и се простираха или до реката, или до подножието на хълма, които бе причина реката да прави завой.
Уорд бе минавал оттук много пъти, понякога бе спирал за провизии, но никога не се бе опитвал да опознае хората, живеещи на това място. Сега много му се искаше да го бе направил.
В момента, когато каза на кмета да извика всички хора на площада, разбра, че ще има неприятности. Беше накарал Бък да влезе и да извика човека отвън. Уорд нямаше намерение да влиза в никоя къща преди да се е изкъпал.
— За какво е всичко това? — попита Клайд Прут.
Жена му го бе последвала до вратата. Не изглеждаше по-въодушевена от съпруга си.
— Малко по-нагоре в долината намерихме едно семейство, умряло от холера. Искаме да разберем дали някой тук знае откъде са дошли тези хора.
— Ние не обичаме непознатите — отвърна мистър Прут — Ако някой дойде при нас, настояваме да нощува извън града.
— И все пак трябва да поговоря с всички хора от този град — настоя Уорд. — Трябва да им кажа какво да правят, ако някой се разболее от холера.
— Не искаме да идвате и да плашите хората с вашите приказки за холерата — обади се мисис Прут — Още повече, че в града няма болен. Сам можете да се убедите, че са здрави и силни.
— От тази ли посока дойдоха? — Уорд се опита да се върне към хората, станали причина за посещението му тук — Ако никой не ги е виждал, няма за какво да се тревожим.
— Никога не е имало причини за тревога — отвърна мистър Прут.
Уорд очакваше, че ще срещне съпротива, очакваше, че хората ще отрекат всякаква възможност градът им да е заразен. Страхуваха се от това, какво означаваше за тях и за семействата им една епидемия.
— Кой сте вие и с какво право идвате тук и ни говорите за холера? — попита мисис Прут.
— Лекар съм — отвърна Уорд. — И мисля, че точно аз съм човекът, който трябва да го направи.
— Тук съм от две години и не съм чул никой да споменава, че сте лекар — ядоса се мистър Прут. — Защо ни съобщавате това сега?
— Значи ще ми повярвате, когато ви казвам, че онова семейство умря от холера?
— Погребахме четирима — обади се Бък. — Остана живо единствено едно бебе.
— Къде е то? — попита мисис Прут, очевидно обезпокоена — Не сте го взели с вас тук, нали?
— Не.
Новината, че едно дете е оцеляло, но останало без родители, промени отношението на жената.
— Клайд, след като има бебе, трябва да направим нещо.
— Остави го той да се погрижи за него, нали е лекар — отвърна Клайд. — Не искам на детето да се случи нищо лошо, но мой дълг е да ви откажа да го носите тук. Сега ще се радвам, ако си тръгнете и се върнете в ранчото си.
— Ти, безмозъчен глупак, такъв! — изкрещя Бък. — Ти отпращаш единствения човек, който може да ви помогне. Не можете ли да видите…
Уорд разбра, че е безсмислено да настоява.
— Всичко е наред, Бък. Направихме това, което бяхме длъжни. Ако някой е доближавал онова семейство, ще трябва сам да се погрижи за себе си.
— Но те няма да знаят какви предпазни мерки да вземат! — възпротиви се Бък.
— Не искам никой да идва тук и да ми говори за холерата. — Думите на мисис Прут вече не бяха изпълнени с гняв, а с разбиране. — Сестра ми и съпругът и починаха от холера в Браунсвил преди две години.
— Можете да оставите всичко в наши ръце — добави мистър Прут.
— Не можем да се доверим на този човек — оплака се Бък, докато яздеха в спускащия се здрач обратно към ранчото. — Той най-вероятно ще изхвърли извън града първия болен човек и ще го остави сам да се погрижи за себе си.
— Не, Бък, хората просто се страхуват — отвърна Уорд. — Не мога да направя нищо, за да спра заразата, и хората го знаят.
Марина реши, че няма по-подходящ човек от нея, който да се погрижи за бебето. Джейк и Изабел трябваше да мислят за собственото си семейство. Уорд имаше прекалено много работа. Някой трябваше да се грижи и за Танър. Марина се съмняваше, че той би слушал някои друг, освен Уорд. С мъка го удържаше далеч от палатката, както и Уил и Пит, докато Изабел не нареди на Дрю да пази отвън.