На Танър не му харесваше, когато трябваше да направи такова признание, но щом като се отнасяше до Уорд, не му бе неприятно.
— Уорд е добър във всичко, с което се захване — продължи Джейк. — Понякога си мисля, че е прекалено добър.
— Как е възможно да бъдеш прекалено добър? — попита Танър.
— Възможно е, но това ти докарва неприятности с хората около теб — обясни Джейк. — Освен това те прави нещастен.
Танър бе твърде малък, за да разбере какво иска да му каже Джейк. За него това, да бъдеш най-добър във всичко, бе повече от чудесно. Но момчето не искаше да си признае, че не разбира, затова само кимна в знак на съгласие.
— Харесваш ли Уорд? — попита го Джейк.
— Да.
Джейк се усмихна.
— Добре — промълви тихо той. — Много добре.
Танър не знаеше защо се усмихва Джейк, но това го караше да се чувства неудобно, все пак усещаше, че става нещо, което не разбира. Щеше да попита майка си. Тя трябва да знае. Трябваше също да я попита защо не харесва Уорд.
Танър го харесваше Дори много.
ГЛАВА 15
Уорд остави бебето да мърда свободно в ръцете му. Телцето не беше студено, крачетата и ръчичките не бяха вдървени. Въпреки това не можеше да се позволи да се отпусне. Бе виждал да умират прекалено много хора точно когато си бе мислил, че са на път да се оправят.
В ранчото бе тихо. Миналата нощ бяха приключили с дамгосването. Уорд бе настоял Марина да се изкъпе грижливо, преди да си легне. Тя беше на крака от два дни. Уорд седеше на предната веранда. Сведе поглед към бебето, което бе заспало кротко в ръцете му. Малкото бе много красиво. Сега разбираше защо Марина толкова себе привързала към невръстното момиченце.
Уорд се питаше какъв ли е бил Танър на тази възраст. Никога не бе имал възможността да държи сина си по този начин, да гледа в почуда как такова малко и безпомощно същество може да предизвика толкова много любов. Можеше само да предполага какво неистово желание би изпитал да го защитава, колко щеше да се притеснява при всяка кашлица или при всяка температура.
Никога нямаше да има възможност да прекарва часове, изучавайки сина си по този начин. Никога нямаше да има възможност да го наблюдава как расте, да следи промените в него, да се гордее с първите му стъпки, с първата изречена дума.
Най-важното от всичко — никога нямаше да изпита неописуемото щастие детето му да вдигне поглед към него и да му се усмихне в отговор на това, че го е познало и че му има пълно доверие. Неговото малко момченце никога нямаше да вдигне ръчички към него, за да бъде гушнато, никога нямаше да го нарече „татко“ или да се притисне към него, за да бъде утешено. Не. Беше лишен от всичко това от хората, които повече от всички на света би трябвало да желаят неговото щастие.
В този момент бе готов дотолкова да намрази семейството си, че дори самата мисъл го изплаши. Изпита истинско облекчение, когато Изабел излезе и дойде при него.
— Не се приближавай повече — предупреди я той.
— Бебето ще се оправи — отвърна тя и се настани на стола до него. — В противен случаи нямаше да живее толкова дълго.
— Все още не можем да бъдем напълно сигурни.
— За много неща не можем да бъдем сигурни. Вместо да се тревожиш за бебето, по-добре да помислиш какво ще правиш с Танър. Марина казва, че момчето започва да говори за теб повече, отколкото за въображаемия си баща.
— Напоследък не мога да мисля за нищо друго. Имаш ли някакви предложения?
Изабел се залюля на стола, а на лицето й се появи самодоволна усмивка.
— Имам едно-две. Но с повече късмет вие двамата с Марина може и сами да ги откриете.
— След като знаеш толкова много, няма ли да спестим време, ако просто ни подскажеш какво трябва да направим?
Не искаше въпросът му да прозвучи толкова саркастично.
— Ти си възрастен човек, Уорд. Трябва сам да вземаш собствените си решения, колкото и глупави да са те.
— Нямаш голямо доверие в мен, нали?
— Напротив, винаги съм имала голямо доверие в теб и то от ден на ден расте. Забелязал ли си колко е красиво това бебе? Смятам, че един ден ще се превърне в много красива жена. Има сини очи като теб. Ако не й намерим семейство, можеш да я осиновиш.
Уорд се сепна и я погледна право в очите. Изабел му отвърна с искрен и открит поглед. До този момент не се бе заглеждал истински в детето.
Предполагаше, че малкото момиченце е на около шест месеца. То беше изтощено, очите му бяха хлътнали дълбоко, но бяха широко отворени. Гъста червеникаворуса коса покриваше главичката му.
— Не се бях замислял как да й намерим дом — проговори Уорд след дълго мълчание. — Първо трябва да я облечем.